Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Вземи всичко, което можем да ти дадем — каза Агларана, — щом можеш да помогнеш да открием нашия син.
— Само ме отведете до Крондор — каза Накор.
— До някое определено място ли? — попита Пъг.
Накор се замисли за момент.
— Дворът на принца ще свърши работа.
— И ти ли? — кимна Пъг и погледна Шо Пи.
— Аз следвам моя учител.
— Добре — каза Пъг. — Да сключим ръце.
Пъг изрече заклинание и тримата внезапно изчезнаха.
Калис беше в несвяст и Ерик го носеше като малко дете. Боби едва се държеше на краката си, облегнат на рамото на Алфред. От трийсет и деветимата, които бяха напуснали храма на пантатийците дълбоко в недрата на планината, само девет все още бяха живи. Три пъти се бяха сблъсквали с враждебни сили и трябваше да се сражават. По настояване на Калис продължаваха да се бият. Въпреки молбата му да го оставят, все още го носеха със себе си.
Ерик откри в планината дълбока пукнатина, от която на трептящи вълни лъхаше жега, и нареди бронята и другите предмети да бъдат хвърлени в нея, сигурен, че дори горещината да не бе достатъчна да разруши вещите, принадлежали на валхеру, никой смъртен няма да може да ги извади оттам.
Няколко минути след това планината се разтърси от ужасен трус, срутиха се скали и убиха един от бойците и раниха друг. Свиреп вятър се втурна в тунела, повали ги на земята и ги оглуши за близо час. От пукнатината избликна нажежен лъч и удари тавана на тунела, като че ли някаква бясна светкавица търсеше път нагоре, към небето.
Ерик разбра, че независимо от усилията им да разрушат магическите предмети, не беше много умно да ги оставят да се допрат един до друг. Все пак се надяваше, че тези страшни явления свидетелстват за разрушаването на вещите на валхеру.
После ги нападнаха отново. Първо озверяла банда пантатийци, очевидно оцелели след поредното нападение на демона в люпилните, след това на два пъти бяха принудени да се сражават със сааурци. Единствената причина все още да са живи бе, че и противниците им, също като тях, отчаяно се опитваха да се измъкнат от планините.
Алфред приближи началото на колоната и каза:
— Пред нас има пещера с изход навън.
Навлязоха в нея и Ерик видя през отвора й една забравена картина: пред него се простираха покрити със сняг върхове — късното следобедно слънце хвърляше по склоновете им златисти и розови отблясъци. За един миг той си помисли, въпреки болката и страха, че красотата покорява, но беше страшно уморен, гладен и измръзнал, за да й се наслади.
— Направете лагер — нареди той, като пресмяташе колко дълго могат да оцелеят. Мъжете извадиха факли от раниците си и ги използваха, за да напалят малък огън. Ерик направи преглед на продуктите и прецени, че имат достатъчно храна и неща за горене, за да останат живи пет-шест дни. След това, без значение колко бяха изтощени хората му, трябваше да се спуснат под линията на снега, като се опитат да се скрият от пантатийците, избегнали разрухата, причинена от предметите на валхеру, и да открият нещо за храна, което да им позволи да продължат напред.
Чудеше се дали конете са още в долината и дали ще могат да ги открият. Сега, когато и Калис, и дьо Лунвил бяха ранени, Ерик предвождаше оцелелите.
— Сержант — обади се Алфред, — по-добре елате.
Ерик мина покрай хората, които се мъчеха да запалят огън, и клекна до Алфред. Дьо Лунвил беше отворил очи.
— Старши сержант? — каза Ерик.
— Как е капитанът? — попита дьо Лунвил.
— Жив — каза Ерик. Чудеше се на този прост факт. — Всеки по-слаб би умрял още сутринта. Но той е добре и спи.
Ерик погледна бледото лице на своя пряк началник и попита:
— Ти как си?
Дьо Лунвил се закашля и Ерик видя, че кръв оцветява слюнката, стичаща се от устата му.
— Умирам — каза дьо Лунвил със същия делничен тон, с който би поискал още малко храна. — Всяко вдишване е… все по-трудно.
Посочи едната си страна.
— Мисля, че имам счупено ребро, забито в белия дроб. — После затвори очи от болка. — Ха, мисля! Знам, че имам счупено ребро, забито в дроба.
Ерик затвори очи и се опита да надвие съжалението.
В нормални условия раната от счупено ребро можеше да се оправи, но ако острият край на реброто го бе пробождал през целия ден, докато бе носен, влачен или принуден да върви… той бе разрязал дроба му и бе причинил сериозни разкъсвания. Болката сигурно беше непоносима. Нищо чудно, че дьо Лунвил бе в безсъзнание през по-голямата част от времето.
— Без съжаления — каза дьо Лунвил, като че ли четеше мислите на Ерик. Протегна ръка, хвана куртката му, придърпа го по-близо до себе си и каза тихо: — Запази го жив.