Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

— Какво мислиш? — попита Томас.

— Навремето Мурмандамус — Пъг потри брадата си — не беше нищо повече от фалшив образ, подстрекаващ моределите да се надигнат и да превземат Сетанон — една пантатийска хитрост. Може би сега си имаме работа с демонска хитрост, целяща да накара пантатийците да завладеят Камъка на живота?

— С каква цел? — попита Агларана.

— Власт — въздъхна Пъг. — Това е могъщо средство, без значение кой го владее.

— Оръжие — поправи го Накор, — не средство.

— А как стои въпросът с валхеру? — попита Томас. — Може ли да се допусне, че някакви други сили мислят да вземат Камъка на живота и да го използват по някакъв начин, без да имат връзка с онези, заловени в самия камък?

— Проблемът е — каза Пъг, — че единственият източник на знания и умения, който имаме, е това, което си съхранил от паметта на Ашен-Шугар. — Томас притежаваше спомените на умрелия преди векове Господар на драконите, чиято броня бе намерил по време на Войната на разлома. Но самият той нямаше нищо общо със създаването на Камъка на живота, независимо че бе валхеру. Той знаеше нещо за неговата природа, за предопределението му, знаеше, че е оръжие, целящо да унищожи новите богове, но извън това нямаше представа за цялостния облик и скритата природа на Камъка на живота.

— Значи ти предполагаш, че някой друг, който може би стои зад влизането на онзи демон в нашия свят, се интересува от камъка, без ние да подозираме? — каза Миранда. — Не може ли просто да грабне Камъка на живота и да го използва като оръжие, както един човек използва меча или арбалета си?

— Това — отвърна Пъг — въобще не знаем. Но е ясно, че някой неизвестен възнамерява да се опита.

— А ние какво ще правим? — попита Миранда.

— Ще чакаме, ще изучаваме това създание — каза Пъг — и ще наблюдаваме какво ще направят по-нататък непознатите сили.

— А какво ще стане с Калис?

— Ще чакаме — рече Томас.

— Бих желала да се върна и да видя какво става с него и с другите — каза Миранда.

— Разбирам, че говориш искрено — рече Пъг, — но би било ужасно глупаво. Те ще са се преместили на друго място и това, срещу което сме се изправили, което е останало все още живо, ще бъде нащрек и също ще го търси. Освен това в момента, в който се материализираш там, каквато и магия да е останала под планините, ще се срути върху теб като горяща къща.

— Аз ще отида — каза Накор.

— Какво? — обърна се към него Пъг.

— Аз ще отида — повтори дребният мъж. — Оставете ме в Крондор, ще взема платноход, ще доплувам до мястото, където Калис е оставил корабчето си, и ще го върна тук.

— Сериозно ли говориш? — попита Пъг.

— Казах на този — Накор посочи Шо Пи, — че трябва да пътуваме. Само че не предвидих, че ще стигнем толкова далече.

Той се ухили за момент, но скоро усмивката му угасна. С възможно най-сериозния тон, който бе използвал някога, Накор каза:

— Приближава страшна буря, Пъг. Тя е черна и смъртоносна и още не разбираме кой стои зад нея. Тук всеки има дълг. Аз също: да открия Калис и другите и да донеса сведения за това, което са научили, след като Миранда си е тръгнала.