Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Не! — каза той.
— Какво? — попита дьо Лунвил.
— Всичко е… неправилно. — Той бързо докосна всеки предмет в помещението. — Всичко е заразено. Нещо е… променило тези предмети.
Внезапно и за пръв път, откакто познаваха Калис, той показа страха си.
— Аз съм глупак! Почти толкова голям глупак, колкото пантатийците!
— Трябва да унищожим това, колкото се може по-бързо — обърна се той към дьо Лунвил, — но първо трябва да се измъкнем оттук.
— По този въпрос няма да споря с вас, капитане — каза дьо Лунвил.
— Ерик — обърна се капитанът към младия човек, — ти си ковач. Как най-добре може да се унищожи тази броня?
Ерик вдигна металния нагръдник, блестяща изработка от зеленикав метал с една змия, изкована като барелеф върху него. Когато го докосна, в съзнанието му нахлуха странни картини, сластна музика и непозната ярост. Той го изпусна на пода. Нагръдникът издрънча.
— Не знам дали това може да бъде разрушено с нормални средства — каза той. — Когато кова метал, ми трябва голяма горещина; тя също може да промени характера на стоманата. Ако можем да запалим огромен огън…
— Какво може да изгорим? — попита Калис и се огледа. После припадна. Боби внимателно го постави на земята, погледна Ерик и изрева на Алфред да дойде. Когато ефрейторът дотича, дьо Лунвил каза:
— За мой ужас сега аз трябва да командвам. Приемам всяко предложение, което ми направите.
— Трябва да се омитаме незабавно, старши сержант — рече Алфред. — Вратата няма да издържи дълго.
— А какво да правим с тези проклети неща? — Боби погледна Ерик.
Ерик се опита да разсъждава толкова бързо, колкото му бе възможно.
— Не знам нищо за тези магически работи. Познавам броните, конете и сраженията.
Замисли се за момент и после продължи:
— Всичко, което знам, е, че Миранда предупреди да не ги допираме едно до друго. Ако опаковаме предметите един по един, бихме могли да ги вземем с нас. Най-малкото няма да ги оставим в ръцете им. — Той кимна към тресящата се врата.
— Действайте.
Ерик даде нарежданията си и хората грабнаха килими и парчета тъкан и увиха бронята, бижутата и другите предмети.
— Всеки мъж да наблюдава внимателно съседа до себе си. Ако някой започне да изглежда… различен — объркан, смутен или разсеян — веднага ми съобщавайте.
Той разпредели вещите между различни бойци, като всеки, който носеше нещо — независимо колко малко беше, — се следеше от друг до него, свободен от опасния товар.
— Вие тръгвайте — каза дьо Лунвил. — Аз ви следвам. Ако не разбият вратата, до десет минути потеглям.
— Виж дали можеш да залостиш другите врати, след като минем — напомни му Ерик.
— Изчезвайте — каза дьо Лунвил с подигравателна усмивка. Ерик запали факла и забързано поведе хората през втората врата. Дълга каменна стълба водеше нагоре и те започнаха да я изкачват в мрака.
Накор лежеше и похъркваше под едно дърво, но внезапно се надигна. Огледа се и видя Шо Пи и лудия просяк. Двамата седяха до него и го наблюдаваха внимателно.
— Какво има? — попита Накор.
— Не исках да те будя, майсторе, така че чаках. Лорд Венкар пристигна. Принцът го е пратил да поеме управлението тук.
— Не, не става дума за това — каза Накор и стана. — Не го ли усетихте?
— Какво да усетим, учителю?
— Няма значение — кимна дребния мъж. — Тръгваме.
— Накъде? — Шо Пи също стана.
— Не знам. Към Крондор, мисля. Може би и по-нататък, към Елвандар. Зависи.
Шо Пи последва Накор, който забърза към огромната сграда, издигаща се над острова. Като я приближиха, лудият просяк побягна към кухнята. Кривокракият исалански комарджия влезе в постройката и тръгна право към централната зала, където завари добре облечен мъж, заел централното място на масата. Бяха дошли също Калиед, Чалмес и други магьосници.
— А вие трябва да сте Накор? — каза мъжът.
— Да, аз съм — отвърна Накор. — Трябва да ви кажа няколко неща. Започвам с това, че всичките тези тук са лъжци.
Останалите магьосници зяпнаха и се опитаха да протестират, но дребният мъж продължи:
— Те не го съзнават. Толкова са свикнали да вършат нещата тайно, че вече не могат да преодолеят себе си. Не вярвайте на нищо, което ви кажат. Но иначе разсъждават смислено.
— Татко каза, че сте забележителен оригинал — разсмя се с глас Арута, лорд Венкар.