Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Мисля, че лорд Джеймс също е необичайна личност — каза Накор. — И страшен картоиграч. — Той намигна. — Единственият мъж, който ме е мамил на карти. Възхищавам се от това.
— Добре, за това можем да поговорим след вечерята — каза Арута.
— Не можем — каза Накор. — Веднага тръгвам.
Арута, който доста приличаше на баща си, но имаше малко по-светла коса, рече:
— На минутата ли?
— Да — каза Накор и се обърна към вратата. — Кажете на тези затъпели глупаци, че нещо наистина лошо ще се случи скоро и вместо да продължават да се занимават с безсмислени работи, да се опитат сериозно да помогнат на Кралството, защото може би ще дойде момент, когато няма да може да се прави вече нищо. Ще се върна скоро.
Дори представителят на принца на Крондор да имаше да добави още нещо, Накор не можа да го чуе, защото бързо излезе от залата. Почти тичаше.
— Учителю — каза Шо Пи, — мислех, че ще тръгваме.
— Да, така е — каза Накор и затича по една стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж.
— Но това не е пътят към пристанището. Това стълбище води към…
— Кулата на Пъг, знам.
Двамата изкачиха извитата стълба, издигаща се към върха на кулата. Когато стигнаха последната площадка, пред тях се изпречи дървена врата, очевидно без ключалка. Накор почука по нея.
— Пъг!
Странен воал покри повърхността на вратата. Дървото промени формата си и постепенно се появи едно лице.
— Махайте се! — каза лицето. — В това помещение не може да се влезе.
Накор не обърна внимание на предупреждението и задумка още по-силно.
— Пъг!
— Учителю, той не е тук — каза Шо Пи, но спря на средата на думата, защото вратата бавно се отвори.
— И ти ли го почувства? — надникна отвътре Пъг.
— И още как! — отвърна му Накор.
— Но онези казаха, че вие не сте тук — обади се Шо Пи.
— Понякога се отчайвам, момче — присви очи Накор и погледна Шо Пи. — Толкова ли си глупав, или си просто много доверчив?
— Откога знаеш? — попита Пъг, като им махна да влязат.
Пристъпиха прага и вратата се затвори зад тях.
— От първия ден, откакто дойдох тук. Ти вдигаш много шум, когато идваш и си отиваш. — После се ухили. — Веднъж тихичко се изкатерих по стълбите и чух гласовете ви — твоя и на приятелката ти. Вие двамата…
— Благодаря ти, че не си ни обезпокоил. — Пъг гледаше някъде нагоре.
— Нямаше причина. Но сега трябва да вървим.
— Възможно е да ни нападнат — каза Пъг.
— Не мисля — отвърна Накор. — Това нещо, което усещаме, вдига достатъчно шум, така че ако някой ни търси, няма да забележи, че пренасяш и трима ни. Къде ще отидем? В Крондор ли?
— Не — поклати глава Пъг. — Отиваме в Елвандар. Трябва да говоря с Томас.
Накор кимна на Шо Пи да се приближи и хвана ръцете на ученика си. Пъг се залови за тях и стаята помръдна и затрепери; внезапно, без никакъв преход, се озоваха в гориста местност.
— Следвайте ме — каза Пъг и ги поведе към една плитка рекичка. — Това е река Крудий — каза той. После изрече с висок глас. — Аз съм Пъг от Звезден пристан. Искам да се посъветвам с лорд Томас!
След няколко минути двама елфи се появиха на другия бряг и единият викна:
— Разрешено ви е да влезете в Елвандар!
Те пресякоха потока и Пъг обясни на Шо Пи.
— Никой не може да влезе в Елвандар без позволение.
Когато вече бяха на другия бряг, Пъг рече:
— Надявам се, че няма да имате нещо против, ако избързам.
— Ни най-малко — каза елфът.
— Ти си Галайн, нали? — каза Пъг.
— Запомнили сте ме — отвърна елфът.
— Бих искал да имам повече време, за да си поприказваме — рече Пъг.
— Аз и патрулът, който водя, ще се върнем след няколко дни в двора — каза елфът. — Може би тогава ще можем да ви посетим.
Пъг се усмихна. Отново хвана ръцете на Шо Пи и Накор и ги придвижи към друго място в огромната гора.
Очите на Шо Пи се отвориха широко и Пъг си спомни как бе реагирал той самият, когато преди много години за пръв път бе видял сърцето на елфската гора. Гигантски дървета, пред които древни дъбове биха изглеждали като джуджета, образуваха почти непроницаем покров. Някои от дърветата имаха тъмнозелени листа, докато на други растяха златисти, червени или сребристи на цвят, а някои се белееха като сняг. Странна мека светлина къпеше цялата област. Гигантски стволове се издигаха високо нагоре, а по тях — в живото дърво — бяха изсечени стълби. Във всички посоки се простираха клони, достатъчно широки, за да служат за алеи.
— Това е Градът на дърветата! — възкликна Шо Пи.
— Да — каза един стар мъж, застанал наблизо и подпрян на висок лък. Косата му беше абсолютно бяла, а кожата му сбръчкана, но тялото му все още бе изправено и стегнато в зелената кожена наметка на ловец.