Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Капитан Кътъл, напълно загубил ума си, се опитваше да изтрие главата си с овъглената филия, забодена на куката му, и почувствувал, че тя е неудобна за целта, я пъхна на дъното на колосаната си шапка, с известно затруднение си сложи шапката на главата, помъчи се да изпее някой куплет от „Прекрасната Пег“, запъна се на първата дума, оттегли се в магазина, но бързо се върна отново със зачервено, изпоцапано лице и съвсем омекнала яка и рече:
— Уол’р, момчето ми, това е едно малко имущество, което искам да ви предам за съвместно притежание.
Капитанът бързо извади големия часовник, чаените лъжички, щипките за захар и металната кутия за чай, постави ги на масата и наведнъж ги смете с едрата си ръка в шапката на Уолтър. Когато обаче предаде тази необичайна спестовна касичка на Уолтър, той отново толкова се разчувствува, че се наложи отново да се оттегли в магазина и да отсъствува по-дълго, отколкото първия път.
Но Уолтър отиде при него и го доведе пак в гостната и тогава капитанът бе обзет от голям страх да не би Флорънс да се поболее от новото сътресение. Той не на шега се боеше от подобно нещо, поради което прояви благоразумие и решително забрани да се споменава за приключенията на Уолтър в продължение на няколко дни. Тогава чак капитанът се поуспокои, извади овъглената филия от шапката си и зае своето място на масичката за чай. Когато обаче видя, че от едната страна Уолтър се притиска до рамото му, а от другата Флорънс шепнешком го поздравява през сълзи, капитанът изведнъж отново побягна и отсъствува цели десет минути.
Никога преди лицето на капитана не бе гряло така и светило, както когато най-сетне зае окончателно мястото си на масата за чай и започна да гледа ту Флорънс, ту Уолтър. Сияйната му физиономия не се дължеше обаче на силното разтъркване на лицето му с ръкав през изтеклия половин час. Тя изцяло се дължеше на чувствата, от които бе обзет капитанът. Радост и възторг озаряваха лицето му и го правеха наистина лъчисто.
Гордостта, с която капитанът гледаше загорелите страни и дръзновените очи на неговото завърнало се отново момче, гордостта, която изпитваше при вида на младостта му и огромната енергия, при вида на оживеното му лице, излъчващо честност и почтеност, отчасти бе предизвикала сиянието върху физиономията на капитана. Възхищението и съчувствието, с които извръщаше очи към Флорънс, чиято красота, грациозност и невинност едва ли биха могли да си спечелят по-предан и ревностен поддръжник от него, навярно също допринасяха за това сияние. Но светлината, която той пръскаше наоколо, достигаше до такъв блясък само благодарение на това, че ги вижда заедно и те двамата събуждат у него ослепителни мечти — тези мечти кръжаха наоколо и озаряваха лицето му.
Капитанът си спомняше — макар че бе обзет от голяма възбуда и много пъти се шмугваше в магазина — как те разговаряха за бедния стар чичо Сол, обсъждаха изчезването му с най-малки подробности, как радостта им бе помрачена поради отсъствието на стария човек и бедите на Флорънс, как освободиха Диоген, примамен от капитана горе малко преди това, за да не залае отново. На него обаче изобщо не му минаваше през главата, че Уолтър гледа Флорънс поновому, сякаш от голямо разстояние, че той честичко поглежда прелестното й лице, но когато среща открития й поглед, в който се чете сестринска привързаност, свежда очи. На капитана не му минаваше това през главата, както не му минаваше и мисълта, че до него може да седи призракът на Уолтър. Той ги виждаше заедно, млади и красиви, знаеше миналото им и под широката му синя жилетка нямаше място за никакви други чувства освен възхищение от подобна двойка и благодарност, че отново са заедно.
Те се заседяха до късно. Капитанът би бил готов да седи така цяла седмица. Уолтър обаче стана, за да се сбогува.
— Тръгваш ли си, Уолтър? — рече Флорънс. — Къде?
— Той непременно си е провесил койката на ъгъла у Брогли, моя малка лейди — рече капитанът. — На един хвърлей оттук, Радост за сърцето.
— Ти заради мен си тръгваш, Уолтър — рече Флорънс. — Мястото ти е заето от сестра, останала без дом.
— Скъпа мис Домби — неуверено заговори Уолтър, — ако не проявявам дързост, като ви наричам така…
— Уолтър! — възкликна тя с удивление.
— Сега когато съм толкова щастлив да ви видя и да разговарям с вас, единствено съзнанието, че мога да ви окажа някаква услуга, може да ме направи по-щастлив. Къде ли не бих отишъл, какво ли не бих направил заради вас!