Света троица [Войните на Розите-2]

Барон Грей ѝ се поклони дълбоко. Очите му подхождаха на името му, бяха сиви, мънички и остри, разположени в едно доста месесто, розово лице. Жена му направи дълбок реверанс, цялата ѝ глава скрита в някакво сложно ушито боне. Маргарет стоеше занемяла и ги зяпаше, протегнала ръка на мъжа. До този ден тя не можеше истински да каже, че е наясно какво значи педераст. Бързото описание на Дери бе напълнило съзнанието ѝ с неприятни образи, от които ѝ беше много трудно да не потръпне, когато Грей докосна горната част на ръката ѝ с влажните си устни. Моментът отмина и баронът продължи нататък, а жена му се оглеждаше с гордо присвити устни, докато ги отвеждаха напред. Маргарет си наложи да диша, да се съсредоточи върху онова, което Дери ѝ разказваше за някакви калаени мини и един стар барон, дето се поклони като учител по танци, макар да бе два пъти по-възрастен от нея.

На свечеряване Маргарет най-сетне се оттегли. Краката я боляха от стоенето права. Беше почивала съвсем за кратко през деня, когато я повикваха да хапне или присядаше за малко. Виждаше удоволствието на новопристигналите, че ги е посрещнала, и, макар и изнемощяла, не съжаляваше за отделеното време. През следващите дванайсет вечери тя щеше да опознае всеки мъж и всяка жена, дошли в замъка.

С помощта на Дери успя да настани някои стари врагове далеч един от друг. Дори се погрижи докачливата чувствителност на една възрастна графиня да не се възпламени при гледката на красивата ѝ млада братовчедка, когато става от сън сутринта. По предложение на Дери обърна специално внимание на барон Одли, белобрад стар войник, който се изчерви от суетнята около него. Но когато пристигна барон Клифорд, лицето на главния ѝ шпионин застина в гримаса, той се наведе към нея и остана с гръб към мъжа, който приближаваше.

— Ако му се подаде пръст, ще налапа цялата ръка, милейди — промърмори. — Лорд Клифорд вижда всичко в черно и бяло, или вълци, или сърнички — нищо друго. Не е нужно да споменавам, че не изпитва уважение към сърничките.

При тези думи Маргарет вдигна глава, решена да не проявява слабост. От изражението ѝ лъхаше хлад, когато поздрави барон Клифорд. Той се държа не по-малко сковано, докато следваше прислужника до стаите си, разположени далеч от главната зала.

Липсата на едно име обаче непрекъснато вгорчаваше настроението ѝ. Маргарет смяташе Съмърсет за приятел и не можеше да приеме мисълта, че е затворник. Рангът на графа му даваше известна свобода в Тауър, независимо че предстоеше да бъде съден. Но Йорк бе отказал да го пусне под гаранция за коледните празници и отговори на молбата на Маргарет с надуто писмо, в което изброяваше сериозни престъпления срещу държавни служители. Изпрати ѝ свитъка с паякообразния си почерк с личния печат на съпруга ѝ. Тя знаеше, че не бива да си представя какво удоволствие му е доставило да го стори. Ако се оставеше да мисли твърде много или твърде често за него, щеше да открие по пръстите си морави ивици там, където бе навивала до скъсване кичури коса от напрежение. Вече бе изживяла скръбта си по Съмърсет, загубата му беше поредният трънлив клон, хвърлен в огъня на душата ѝ — пожар, който тя се мъчеше да не показва открито.