Годината на Кобрата [bg]

— Никого не сме видели — настоя Джарка.

— Ще ги видите само когато те пожелаят, а тогава може да е прекалено късно — приближи се на колене, мина покрай Джарка и ме погледна умолително. — Нося послания от Залата на сенките, господарю. Грози ви голяма опасност отвън — погледна бързо към свитата ми — и отвътре. Трябва да ме последвате.

Успях да скрия страха си. На няколко пъти бях изпращал скаути назад, за да разбера дали ни следят, но те не бяха забелязали нищо. А сега се бяха появили тези непознати. Освен страха чувствах и вълнение. Бяха минали години, откакто последно видях Ехнатон. Нима бяха верни слуховете? Нима този човек наистина щеше да ни заведе до Залата на сенките, където сега се бе подслонил Великия еретик? Наведох се и хванах лицето на наемника в шепи.

— Кълна се в онзи, който е все още жив, че ако си предател или искаш да ни навредиш, ще молиш за бърза смърт — той само премига в отговор.

— А ти, ако не ми се довериш, господарю — прошепна, — никога няма да се върнеш в Египет!

Решението беше взето: наемникът и синът му ставаха част от групата ни. Набила се разтревожи от разказа ми и нямаше вяра на чужденците, но те скоро доказаха, че сме грешили. Една нощ, скоро след като се бяха присъединили към нас, бащата и синът, следвани от трима наши наемници, се измъкнаха от лагера. Върнаха се на разсъмване, окървавени и надраскани, но носеха главата на един от Вечерните прилепи. Хванах зловещия трофей за малкото му останала коса и го сложих върху един голям камък, за да могат всички да го видят. Разгледах полуотворените очи, грозното боядисано лице, разкривените посинели устни, странната качулка, все още закопчана под брадичката.

— Сварихме го заспал — заяви новооткритият ни водач. — Бързи са и безшумни, но са станали мързеливи и невнимателни. Както всички наемници, и те обичат да пийват — вдигна малък мех вино. — Беше съгледвач, изпратен пред останалите. Открихме го в едно дере и го убихме безшумно.

— Сега ще разберат — обади се Джарка, — че знаем, че ни следят.

— На кого му пука — отвърна Набила. — Важното е, че ние ударихме първи.

Пътуването ни продължи. Не един път вземах колесница от края на колоната и се впусках, трополейки назад, в търсене на някакъв знак от преследвачите ни. Те обаче си бяха научили урока: ако преди бяха безшумни и невидими, сега станаха духове, които ни следваха неотклонно, но с нищо не издаваха присъствието си.

Как да опиша онова пътуване? Ханаан е странна земя, прорязана от мрачни каменни долини от варовик и базалт, ронещи се под безмилостното слънце. Подобни ужасяващи места водеха към плата с тучна трева и зелени дъбови горички с изобилие от дивеч и птици. Местните племена виждаха царските ни знамена, добре въоръжените наемници и не представляваха заплаха. Понякога слизаха от планинските села да ни предложат храна, да търгуват или просто да разменят клюки. Научихме две важни неща: първо, огромната хетска войска сякаш беше изчезнала. И второ, огромна египетска сила пресичаше Синай и бавно напредваше на север. Тази новина ни вдъхна смелост и продължихме пътуването безметежно.