Годината на Кобрата [bg]

Тук вече наемникът и синът му се оказаха незаменими. Водата беше жизненоважна, а те знаеха къде има скрити резервоари, в които се събираха зимните дъждове. В далечината блещукаше онова, което съгледвачите наричаха Морето на мъртвите. Пътеката под краката ни стана опасна и непостоянна, а вниманието ни се отвличаше от начина, по който дъждът, когато изобщо беше падал, бе оформил скалите в хилядолетни форми като от най-страшните ни кошмари. Въздухът — почти непоносимо горещ за дробовете — бе наситен със сол, която пареше на очите и задираше на гърлото. Много от писарите ми започнаха да протестират и дори няколко наемници поискаха открито да знаят дали няма друг път. Водачът ни обаче бе непреклонен. Осъзнах, че не само пътуваме на юг, но и отиваме да се срещнем с някого. Горещината ставаше все по-тежка. Слънцето удряше като чук, но водачът ни не спираше дори и по пладне. Вървяхме по една пътека покрай завой сред скалите и наемникът посочи надолу.

— Оазисът Зорар.

Той беше радост за окото: финикови палми, тамаринди и балсамови дървета растяха около малко езерце сладка вода. Забързахме надолу към това облекчение от палещото слънце, за да наплискаме лица и намокрим гърла. В отчаяната си жажда две от мулетата се откъснаха и впуснаха напред; едното си навехна крака и се наложи да го умъртвим. Накрая стигнахме оазиса. Хора и животни еднакво бързаха към сянката и сърбаха вода на корем.

Подслонихме се в Зорар за няколко дни. Къпехме се във водата, лежахме на сянката. Съзнавах опасността — Мерире и Вечерните прилепи не бяха далече, но не ми пукаше. Наемникът и синът му се бяха преобразили, бяха станали още по-бдителни и мълчаливи. Знаех, че ме изучават, но когато отвръщах на погледа им, те извръщаха очи.

При такива ситуации малките неща в живота винаги ме изумяват: красотата на маслиново дръвче или вечнозелен кипарис, сладката усмивка на Набила, начинът, по който втрива парфюм в кожата си, връзва косата си или излиза и се протяга на свежия въздух и се радва на зелената сянка. Отпуснах се. Не исках да тръгваме от оазиса, поне не докато хора и животни възвърнат силите си. Не ми пукаше за преследвачите. Радвах се на момента, на бягството от безмилостното слънце, прашния път, притискащия горещ въздух. Все пак бяхме там с определена цел. Една съдбоносна нощ седнах до лагерния огън да споделя кана вино с Джарка, Набила, наемника и сина му. Не говорехме за големите събития от живота, а си разказвахме смешки и истории; никой не говореше за онова, което предстои. След известно време аз се доклатушках до леглото си и заспах. Събуди ме ръка в ръкавица върху устата ми. Никога няма да забравя онова докосване, меко и гладко, но същевременно настоятелно, както и безплътния, топъл и успокояващ глас.