Съдбовният кораб [bg]

Приглушената светлина в каютата бе била милостива. Тук навън, под ярката светлина на деня, Кенит не можеше да си втълпи, че Уинтроу ще се оправи. Всеки грозен детайл от попареното му тяло беше видим. Кратките му спазми бяха обезпокоили влажните корички, които кожата му бе успяла да оформи; от раните се стичаше течност. Уинтроу умираше. Неговото момче пророк, жрецът, който щеше да е неговият гадател, умираше, докато бъдещето на Кенит все още не беше се осъществило. Несправедливостта на случващото се се надигна и задави Кенит. Беше стигнал толкова близо, толкова изключително близо до постигането на мечтата си. Сега, със смъртта на този недорасъл мъж, щеше да загуби всичко. Беше твърде мъчително, за да размишлява върху това. Стисна очи срещу жестокостта на съдбата.

— О, Кенит! — проплака с нисък глас корабът и той разбра, че тя усеща чувствата му толкова добре, колкото нейните собствени. — Не му позволявай да умре! — умоляваше го тя. — Моля те. Ти го спаси от змията и морето. Не можеш ли и сега да го спасиш?

— Тихо! — почти грубо заповяда той. Трябваше да помисли. Ако момчето умреше сега, това щеше да е отрицание на целия досегашен късмет, който бе събрал. Щеше да е по-лошо от урочасване. Кенит не можеше да позволи подобно нещо.

Забравил за събраните мъже, които гледаха съсипаното момче в приглушена тишина, Кенит неловко се отпусна на палубата. Дълго гледа безизразното лице на Уинтроу. Все още нямаше брада и бузата му беше мека. Болеше го сърцето да види красотата на момчето опорочена по такъв начин.

— Уинтроу — повика го нежно. — Момче, аз съм. Кенит. Каза, че ще ме последваш. Са те изпрати да говориш от мое име. Помниш ли? Не можеш да си идеш сега, момче. Не и когато сме толкова близо да постигнем целите си.

Приглушеното мърморене на наблюдаващия екипаж достигаше частично до него. Симпатия, те изпитваха симпатия към него. Почувства леко раздразнение, че можеха да разтълкуват думите му като слабост. Но не, не изпитваха жал. Той погледна нагоре към лицата им и видя само загриженост, не само за Уинтроу, но и за него. Бяха трогнати от вниманието на капитана им към раненото момче. Той въздъхна. Е, ако Уинтроу трябваше да умре, щеше да извлече каквото можеше от това. Погали нежно бузата му.

— Горкото момче — промълви той достатъчно силно, че да бъде чут. — Толкова много болка. Ще е милостиво да те оставя да си идеш, нали?

Той вдигна поглед към Ета. По бузите ѝ открито се стичаха сълзи.

— Опитай отново с водата — меко ѝ заповяда той. — Но не се разочаровай. Сега той е в ръцете на Са.