Мрачни дни [bg]

Валкирия вече беше идвала веднъж в Храма на некромантите, за да види как пръстенът й ще бъде изкован в Пещта на сенките. Когато й бяха разказвали за Храма, тя си беше представяла огромна постройка с шпилове и тесни високи прозорци, с грамадни врати, най-вероятно увенчана с мрачни и ужасяващи кули. Тази картинка обаче се разсея, когато Рийт я преведе през едно старо гробище и тя го последва през ръждясалите порти на малка полуразрушена гробница, цялата обрасла в бурени и бръшлян. Под гробницата обаче лежеше огромният Храм — смразяващ кръвта лабиринт, потънал в мрак.

Сега двамата със Скълдъгъри отново стояха пред ръждясалите порти. Сърцето на Валкирия биеше бясно. Не от нерви или от вълнение, а просто от факта, че се намираше насред гробище. Чувстваше пипалата на смъртта, които се протягаха отвсякъде, притегляни от пръстена, и попиваха в тялото й. Дори от самата мисъл за това й прилошаваше, но в същото време чувството беше… наелектризиращо.

Портите на гробницата се разтвориха бавно и Соломон Рийт им се усмихна, и каза:

— Ала тихичко похлопа, някой тихичко потропа на самотната врата.

— Да не повярваш — отвърна Скълдъгъри без капка ентусиазъм. — Некромант да цитира По4!

Усмивката на Рийт стана още по-широка.

— Чувствам, палци ме сърбят, значи злото е на път5.

— Шекспир — последният пристан на житейските корабокрушенци! — отвърна Скълдъгъри. — Цял ден ще се надиграваме кой е по-начетен или можем да влезем да поговорим по същество?

— За какво например?

— Ами, да кажем, за Валкирия.

— Разбирам. В такъв случай моля, заповядайте — портите проскърцаха и двамата гости влязоха. — Как си, между другото? Надявам се паралелното измерение да не е било твърде отвратително?

— Не беше кой знае колко страшно — каза Скълдъгъри. — Наваксах с пищенето.

Последваха Рийт надолу по дълго каменно стълбище, спускащо се в мрака.

— Струва ми се, на теб трябва да благодаря за предложението да се използва истинският ми череп за котва-провлак — продължи Скълдъгъри. — Ако не беше ти, още щях да си гния в отвъдното.

— Забрави.

— Готово, вече забравих.

Рийт се разсмя.

Крачеха през тъмния лабиринт, подминаваха помещения, издълбани в камъка наоколо. В някои от тях хора в черни роби вдигаха глави да ги погледнат, жълтеникава светлина на мъждукащи лампи хвърляше отблясъци по кожата им. В други, същите черни закачулени фигури бяха твърде заети, за да им обърнат каквото и да било внимание. Някъде напред още фигури сновяха по коридорите, забързани нанякъде.