Деца от кръв и кости [bg]

— Не се притеснявай — казва кротко Тзеин. — Ще го хвърли в торбата си, не в морето.

Втренчвам се ядосано в него при този опит да я успокои, но думите му постигат нужното. Амари се суети със закопчалката и пуска искрящите скъпоценни камъни в торбата ми. Блясъкът, който прибавят към този на сребърните монети, е абсурден. Сутринта нямах и една бронзова монета. Сега съм зарината от богатствата на аристократи.

Прехвърлям се през гърба на Найла и скачам на дървената пътека. Надничам зад завесата на входа на Мама Агба. Тате спи спокойно в ъгъла, свит като дива котка пред горящ пламък. Кожата му си е възвърнала цвета, лицето му не е толкова слабо и изпито. Трябва да е от грижите на Мама Агба. Тя е толкова добра, че може да върне човек от мъртвите.

Когато влизам, Мама Агба наднича иззад манекен, покрит с великолепен пурпурен кафтан. Добре оформените шевове предполагат, че е поръчан от благородник, продажба, която най-вероятно ще покрие следващия данък.

— Как мина? — прошепва тя, скъсвайки конеца със зъби.

Нагласява увитото около главата й геле на жълти и зелени шарки и завързва свободните краища на кафтана.

Отварям уста да отговоря, но влиза Тзеин, следван предпазливо от Амари. Тя оглежда ахерето с невинност, която само богатството може да породи, прокарвайки пръсти по стените от сплетени тръстики.

Тзеин кимва с благодарност към Мама Агба, взима торбата ми и подава свитъка на Амари. После вдига с лекота спящото тяло на тате, който дори не помръдва.

— Ще събера нещата ни — заявява брат ми. — Разберете се какво ще правим със свитъка. Ако си тръгнем…

Гласът му секва, а моят стомах се свива виновно. Вече няма „ако“. Аз съм отнела този избор.

— Просто побързай.

Тзеин излиза, преглъщайки чувствата си. Гледам как огромната му фигура изчезва и ми се иска причината за болката му да не бях аз.

— Да си тръгнете? — пита Мама Агба. — Защо да си тръгвате? А тази коя е?

Очите й се присвиват, докато оглежда Амари от горе до долу. Дори в опърпано наметало перфектната стойка и вдигнатата брадичка издават благородния й произход.

— О, ъм… — Амари се обръща към мен и стиска свитъка по-силно. — Аз… аз съм…

— Името й е Амари — въздъхвам аз. — Тя е принцесата на Ориша.

Мама Агба се разсмива силно.

— За мен е чест, Ваше Височество — покланя се шеговито тя.

Но когато нито аз, нито Амари се усмихваме, очите на Мама се разширяват. Тя става от мястото си и отмята наметалото на Амари, разкривайки тъмносинята роба под нея. Дори на оскъдната светлина скъпоценните камъни проблясват по дълбокото деколте.

— О, богове! — обръща се Мама към мен, скръствайки ръце на гърдите си. — Зели, какво, в името на боговете, си направила?

Карам я да седне и разказвам случилото се през деня. Макар че Мама Агба се разкъсва между гордост и гняв при подробностите от бягството ни, това, което всъщност я разтърсва, са възможностите на свитъка.

— Истина ли е? — питам я аз. — Има ли истина в това?