Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Никъде не се виждаше високо дърво, хълм или къща. Само небето и под него техните две глави. Срещаха стада диви коне. Рибари и диви гъски ловяха риба, змии преследваха смарагдови гущери. Усещаха молитвите на хилядите пътешественици, които Рона беше довлякла от извора си под глетчера до тази могъща делта и които сега се разгръщаха свободно между цъфтящи храсти, върби и няколко ниски дръвчета.
Утрините бяха толкова свежи и невинни, че го оставяха безмълвен и го изпълваха с благодарност, че се е родил и е дошъл тук. Всеки ден плуваше в морето под светлината на изгряващото слънце, чисто гол, ликуващ. Тичаше до края на плажа, стъпвайки леко в ситния пясък, и се връщаше. Чувстваше се част от самотата на природата и изпълнен със сила.
Манон го наблюдаваше с искрена възхита, докато ловеше риба с голи ръце. Двамата започнаха да се отърсват от цивилизацията. Жан си остави брада, Манон криеше гърдите си с косата и яздеше гола своята добродушна, умна кобила с малки уши. Станаха кафяви като кестени. Вечер се любеха върху все още топлия пясък край догарящия огън от донесени от водата дърва и Жан се наслаждаваше на тръпчивия вкус на кожата ѝ. Вкусваше солта на морето, солта на потта ѝ, солта на поляните по делтата, където реката и морето се сливаха като влюбени.
Когато наближаваше тайното място между бедрата ѝ, той усещаше хипнотичната миризма на женственост и живот. Манон миришеше на кобилата, която яздеше с голямо умение. Миришеше и на свобода. Ухаеше на невероятно съчетание от ориенталски подправки и беше сладка като цветя и мед. Миришеше на жена.
Тя непрестанно шепнеше името му, въздишаше, увиваше буквите в сладостните си стонове.
— Жан! Жан!
През тези нощи той беше повече мъж, отколкото когато и да било преди. Тя се отваряше цялата за него, стремеше се към него, посрещаше го с устни и ръце, с тяло и сърце. Очите ѝ оставаха отворени през цялото време, улавяха погледа му и го задържаха, в зениците светеше отражението на луната. Първо сърп, после полумесец, накрая пълно, кръгло лице.
Прекараха в Камарг половин лунно пътуване. Превърнаха се в диваци. Адам и Ева в тръстиковата колиба. Чувстваха се бегълци и откриватели. Жан никога не попита кого е трябвало да излъже Манон и какво е обяснявала, за да може да отиде с него на края на света и двамата да сънуват заедно с биковете, фламингата и конете.
Нощем дъхът ѝ напояваше абсолютната тишина под звездното небе. Сладкото, спокойно, дълбоко дишане на Манон.
Тя беше дъхът на света.
Едва когато образът на спящата, дишаща Манон под звездното небе на Юга бавно се разсея, Пердю забеляза, че през цялото време се е взирал пред себе си с широко отворени очи. За първи път си спомняше своята любима, без да загуби самообладание.
16.
— Свалете най-после тези смешни наушници, Жордан. Чуйте колко спокойно е тук.
— Шт! Не викайте! Не ме наричайте Жордан! По-добре да си измисля псевдоним.
— Аха. Какъв например?
— Ще се казвам Жан. Жан Пердю.
— Позволете, но аз съм Жан Пердю.
— Да, гениално, нали? Да си говорим ли на ти?
— Не, няма да минем на ти.
Жордан свали наушниците и се озърна. Подуши и се намръщи.
— Тук мирише на хайвер.
— Да не подушвате с ушите?
— Какво ще стане, ако падна в хайвера и току-що излюпилите се попови лъжички ме изгризкат?
— Мосю Жордан, повечето хора падат през борда само ако са много пияни и се опитат да се облекчат през релинга. Използвайте тоалетната и ще оцелеете. Освен това поповите лъжички не ядат хора.
— Така ли? Къде го пише? В коя книга? Нима не знаете, че онова, което хората пишат в книгите, е само онази истина, която виждат от бюрото си. Не помните ли, някога са приемали, че земята е плоска и виси някъде във вселената като забравена тепсия!
Макс Жордан се протегна и коремът му изкъркори шумно и обвинително.
— Не е зле да си набавим нещо за ядене.
— В хладилника ще намерите…
— …главно котешка храна. Не си падам по сърцата и пилешките фенери.
— Не забравяйте консервата бял боб.
Спешно трябваше да напазаруват. Само че с какво? В касата на Пердю имаше съвсем малко пари, а кредитните карти на Жордан се къпеха в Сена. Слава Богу, водата в резервоарите щеше да им стигне за известно време. Засега можеха да ползват тоалетната, да вземат душ и да мият съдовете. Имаха и две кашончета минерална вода, но те нямаше да им стигнат за дългия път на юг.
Мосю Пердю въздъхна. До преди малко се чувстваше като пират, но сега осъзна, че е начинаещ.
— Аз търся и намирам! — възкликна Жордан половин час по-късно, когато изпълзя от трюма на „Лулу“ и донесе на мостика десетина книги и голям картонен цилиндър. — Вижте какво имаме тук: книга за изпита по навигация с всички пътни знаци, измислени от скучаещите европейски чиновници. — Тресна дебелия том върху дъските. — Ето и още нещо: книга за възлите. Тя е за мен. Погледнете и това: вимпел за задника, пардон, за кърмата, както и — внимание, господа! — флаг!