Само един поглед [bg]

— Да, благодаря ти.

Пристигнаха у дома. Макс тутакси се качи на втория етаж и оттам извика:

— Може ли да гледам телевизия?

Грейс се примири. Като всеки родител бе наложила строги правила относно гледането на телевизия през деня. Като всеки родител знаеше, че те не се спазват. Кора отиде да направи кафе. Грейс реши да използва фотоувеличението само на блондинката с белязаното с кръстче лице заедно с червенокосата от лявата й страна. Без снимката на Джак — ако беше Джак, разбира се. За всеки случай. Прецени, че наличието на две търсени лица увеличава шансовете за реакция отнякъде, а и някак намалява подозрението, че питането изхожда от налудничав маниак.

Кора хвърли око към оригиналната фотография.

— Може ли да погледна?

— Да.

— Колко са странни.

— Този тук с брадата — посочи Грейс — на кого ти прилича?

Кора присви очи.

— Би могло да е Джак.

— Би могло или е?

— Ти ми кажи.

— Джак изчезна.

— Какво каза?

И Грейс разказа на Кора цялата история. Кора я изслуша, потропвайки неспокойно по масата с дългия си нокът, лакиран в тъмночервено. Когато Грейс приключи разказа си, тя каза:

— Знаеш, разбира се, че нямам особено високо мнение за мъжете.

— Знам.

— Нещо повече — дълбоко е убеждението ми, че повечето от тях са две степени под кучешкото лайно.

— И това знам.

— Та в тази последователност ще ти кажа, че да, този на снимката е Джак. Че да, малката блондинка, дето го гледа така, сякаш е месия, е негова любовница. Че между Джак и тази Мария Магдалина има страстна връзка. Че някой, може би сегашният й съпруг, е искал ти да узнаеш това и направил така, че снимката да попадне в твоите ръце. И играта е загрубяла, когато Джак е разбрал, че си в течение.

— И затова е избягал?

— Точно затова.

— Не се връзва, Кора.

— Имаш ли по-добра теория?

— Работя по въпроса.

— Добре — въздъхна Кора, — защото и аз не съм убедена в това, което казах. Просто си говоря. Правилото е следното: мъжете са измет. Но Джак за мен е бил винаги изключението, което го потвърждава.

— Обичам те, да знаеш.

Кора кимна:

— Всички ме обичат.

Грейс дочу шум отвън и погледна през прозореца. Дълга лъскава черна лимузина се плъзгаше по алеята пред къщата с плавността на евъргрийн от петдесетте години. Когато спря, шофьорът, мъж с лице на плъх и тяло като корпус на малък танк, излезе от нея и се втурна да отвори задната врата.

Карл Веспа бе пристигнал.

Въпреки репутацията си той не се обличаше в стил „Сопрано“. Предпочиташе дрехи в цвят каки, спортен стил, мокасини на бос крак. Беше около петдесет и пет годишен, но определено изглеждаше десетина години по-млад. Косата му се спускаше до раменете, цветът й изискано преливаше от русо към сребристобяло. Лицето му бе загоряло и с гладка кожа, която издаваше известна пластична намеса, а безупречните зъби бяха агресивно бели.