Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Най-непосредствената ми задача беше да проуча мястото, да подготвя нещата и да проведа суха тренировка. Не исках да пусна нещо в басейна само за да се задейства някой прекъсвач и да угаси осветлението. Трябваше да дойда пак, когато съм готов с всичко останало.

Изплакнах се, изсуших се и се облякох. Озава вече си беше отишъл. Когато го видях как се отправя по най-прекия път до минералния басейн, разбрах, че е редовен посетител. Пак щеше да дойде. И тогава щях да го очаквам подготвен.

На излизане спрях да си завържа обувките и разгледах ключалката на входната врата. Не изглеждаше нищо особено — в края на краищата това беше баня, а не банка, — но не приличаше и на елементарните ключалки на шкафчетата за дрехи. Можех да вляза с взлом, бях сигурен в това, само че щяха да забележат. Осъзнах, че си нямам представа от използване на шперцове. И че се налага да се науча. Бързо.

Изгълтах паница рамен и бутилка бира на крак край метростанцията, плюс цял литър вода, за да компенсирам изгубената в сенто. Освен че бях уморен след този тежък ден, бях като пиян от прекалено дългото киснене в басейна с вряла вода, докато бях чакал Озава. Обаче наистина исках да започна този свръхускорен курс по работа с ключалки. Замислих се къде да открия човек, който да ме обучи. Явно трябваше да е опитен и в същото време да не държи особено много на задължителните изисквания и други такива подробности, свързани с ключарския занаят. Което предполагаше… човек, когото японското общество не приема напълно и който на свой ред страни от него. Като мен. Моментално се сетих за Шин Окубо, корейския квартал. Да, май трябваше да се насоча натам.