Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Почуках по прозореца. Старецът вдигна глава и се вгледа в мен с присвити очи.

— Затворено е — осведоми ме на японски с корейски акцент, без да вади фаса от устата си. — Ела утре.

Явно беше „зайничи“, както се надявах. Етнически кореец, останал в Япония след Корейската война, нежелан в нито една от двете страни. И неизпитващ признателност към тях.

— Не мога да чакам до утре. — Извадих от портфейла си банкнота от десет хиляди йени и я притиснах към стъклото. — Сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете сега?

Мъжът ме изгледа над очилата си, остави ножа, който точеше, и угаси фаса. Не изглеждаше опасен, обаче се зарадвах, че остави ножа. Това предполагаше известно доверие, без което нямаше голяма вероятност да се съгласи да ми помогне.

Той се приближи до вратата и спря.

— Какво е чак толкова спешно?

— Трябва да се науча да отключвам ключалки.

Кореецът присви очи.

— Да не си се заключил?

— Не, просто искам да се науча.

И без това присвитите му очи се превърнаха в цепки.

— Да чиракуваш ли искаш? Нямам нужда от чирак.

— Не. Искам да ме научите.

— Сигурен ли си, че не си се заключил? По-лесно е аз да ти отключа, отколкото да те науча, за да го направиш сам.

— Казах ви, не съм се заключил. Не разбирам нищо от ключалки. Искам да се науча. Ще си платя.

Той погледна банкнотата с алчен проблясък в очите.

— Ами естествено, мога да те науча. Само че няма да е евтино.

Осъзнах, че е трябвало да извадя по-дребна банкнота. Но вече беше късно.

— Добре, научете ме.

— Ела утре.

— Не. Сега.

— Да не си луд?

— Приличам ли ви на луд?

— Лудите невинаги си личат — изсумтя кореецът.

Нямаше какво да му отговоря. Вместо това приклекнах, пъхнах парите под вратата и пак се изправих.

— Искам да започна веднага.

Той се наведе да вдигне банкнотата и известно време безмълвно я оглежда. После измъкна от джоба си някакъв парцал и се изсекна толкова шумно, че сградата направо се разтресе. Прокашля се, прибра парите и парцала в джоба си, погледна над рамото ми и въпреки очевидното си нежелание отвори вратата.

— Може ли да вляза? — попитах, понеже не исках да го стресна, като нахлуя прекалено внезапно или без неговото изрично разрешение.

Старецът присви очи — вече знаех, че това е обичайното му изражение, когато не разбира нещо.

— Как ще те уча, ако висиш навън?

Имаше право. Прекрачих прага и той заключи зад мен. После, без да произнесе и дума, събра ножовете, които точеше, и започна да вади всевъзможни ключалки за врати от различни чекмеджета и лавици — редеше ги една до друга на масата.

— Защо само ключалки за врати? — попитах.

Кореецът ме погледна.

— Да не си крадец на колела?

— Не.

— Крадец на коли?