Тебеширения човек [bg]

Както се оказа, беше второто. Но неприятностите не бяха такива, каквито си представях.

Намериха тялото една неделна сутрин, три седмици след началото на учебната година.

В известен смисъл, макар никой от нас да не го признаваше, връщането в училище не беше чак толкова лошо. Ваканцията си имаше своята прелест, но в един момент човек се уморява постоянно да измисля забавления и нови неща за правене.

При това тази ваканция бе малко особена. Дори бях донякъде доволен да я оставя зад гърба си и да се върна към рутинното ежедневие. Едни и същи уроци, едни и същи лица. Е, като се изключи господин Халоран.

Той не ми преподаваше, което, от една страна, бе жалко, но от друга, бе за предпочитане. Аз знаех твърде много за него. Учителите трябва да са мили и дружелюбни, но трябва също да спазват известна дистанция. Ние с него деляхме обща тайна и това ни сближаваше, но и ме караше да се чувствам малко неловко, все едно сме се видели един друг голи или нещо подобно.

Естествено, срещахме се в училище. Понякога той беше дежурен в столовата или на двора в междучасията, а веднъж влезе и в клас, когато госпожа Уилкинсън, нашата учителка по английски, се разболя от грип. Оказа се, че умее добре да си върши работата. Беше забавен, интересен и поднасяше материала така, че да не ни отегчава. Дотолкова, че децата дори спряха да обръщат внимание на външността му, макар и това да не им попречи още от първия ден да му лепнат прякора господин Тебешир, или Тебеширения човек.

Онази неделя не се случваше нищо особено, което напълно ме устройваше. Допадаше ми да съм просто отегчен и всичко да е нормално. Дори нашите изглеждаха спокойни и отпуснати. Четях книга в стаята си, когато на вратата се позвъни. Веднага изпитах онова усещане, което те спохожда понякога, че нещо се е случило. Нещо лошо.

− Еди? — викна мама отдолу. — Мики и Дейвид са тук.

− Идвам.

Малко неохотно слязох по стълбите до външната врата. Мама изчезна в кухнята.

Железния Мики и Хопо стояха пред прага, яхнали колелата си. Мики бе целият зачервен, напът да се пръсне от възбуда.

− Някакво хлапе е паднало в реката!

− Аха — потвърди и Хопо. — Има полиция, линейка и навсякъде е оградено с лента. Ще дойдеш ли да видим?

Ще ми се да можех да кажа, че меракът им да зяпат един злощастен удавник ми се е сторил противен и ужасяващ. Но аз бях на дванайсет. Естествено, че исках да видя.

− Ами… добре.

− Хайде тогава — подкани ме нетърпеливо Мики.

− Само да си взема колелото.

− Побързай — додаде Хопо. — Иначе, докато стигнем, няма да е останало нищо за гледане.

− Какво ще гледате? — подаде мама глава от кухнята.

− Нищо — отвърнах.

− Много си се разбързал като за едно нищо.

− Просто са сложили страхотни нови играчки на площадката — излъга Мики. Той винаги лъжеше добре.

− Хубаво, но не се бави. Искам те тук за обяд.

− Окей.

Грабнах колелото си и тримата подкарахме по улицата.