Убийство в Оксфорд [bg]

девет

— В много отношения — говореше Тери — криминалният роман не е роман. Когато през осемнайсети век романът бил създаден, той е бил напълно нова форма в литературата, дословно и автентично роман. Дотогава е господствал предположението, че авторът е бил длъжен да преразкаже истински истории и предания. Достоверността като художествено понятие дотогава не е съществувала — със сигурност няма да откриете автентичен сюжет при Шекспир или Чосър. Дори когато сюжетът не е бил използван преди това в литературата, като историята за Макбет, от писателя се е очаквало да покаже, че спазва определени общоприети изисквания към сюжета — правилата за формата на трагедията например, формулирани хиляда години по-рано от Аристотел.

Романистите са отрекли всичко това. Романите им — „Мол Фландърс“, „Робинзон Крузо“, „Клариса“ и т.н., са били истории за реални личности и единствената истина, която са признавали, е била истината от личните преживявания. С други думи те са казвали, че героят създава сюжета, вместо обратното — cogito, ergo sum, както е казал древният философ, вместо sum, ergo cogito. Но криминалният роман е нещо различно. Той е структурно построен, като основата е сюжетът и в крайна сметка е предсказуем. Това не е защото криминалните романи са лоши романи, а защото корените им могат да се проследят назад в една литературна традиция, много по-стара от романа, т.е., средновековния любовен роман.

Любовните романи са поетични разкази, но за времето си, те са били също, както холивудските касови хитове, разказвани на висок глас от странстващи трубадури, които са кипели от дворец на дворец и са поставяли пиеси, както киностудиите представят нов филм по цял свят. Подобно на романтичния герой, детективът е търсач, някой, който търси отговора на въпроса. И в хода на неговото търсене, той се сблъсква с различни изпитания, заблуди и врагове. За да премине през тях… за да ги разреши, ако така ви харесва повече, се изисква не толкова интелигентност, колкото проницателност, не само знание, а и самопознание. Достигането до самопознание, естествено, е действителната цел на търсенето, макар че отначало той може да не го осъзнава. Класически пример е рицарят, който намира Свещения граал, за да разбере, че след цялото му търсене той е щастлив да го остави там, където го е намерил. Предполагам, ви е позната трактовката на това от Елиът в „Четири квартета“: