Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Тарита!
Болка, каквато не беше изпитвал никога през живота си, прониза сърцето му. Той измъкна още от писмата… в името на Светлината, тук сигурно имаше десетки, може би стотици! Колко дълго бяха заговорничили тези двамата? Дишаше тежко. По някаква странна причина очите му смъдяха.
„Тари… Тари, как можа, никога не ти е липсвало нищо…“
— Милорд? — загриженият глас на Ремка извади Блакмуър от болезнения шок. Той си пое дълбоко дъх, примигна, за да спре издайническите сълзи и положи усилия да си върне самообладанието. — Наред ли е всичко?
— Не, майор Ремка — той я погледна хладно, а гласът му беше сдържан както винаги. — Нищо не е наред. Моят орк Трал е най-добрият гладиатор, стъпвал някога на арената. През годините той ми е донесъл много пари и очаквах още повече. Няма съмнение, че вашият човек е пленил именно него. Вие сте го държали в ръцете си. А сега не го забелязвам в тази редица.
Най-сетне той изпита някакво удоволствие от цялата тази ситуация, когато видя как лицето на Ремка изгуби цвета си.
— Може би той се крие някъде из лагера… — запелтечи тя.
— Дано е така — отвърна Блакмуър, оголвайки белите си зъби във вълча усмивка. — Да се надяваме, майор Ремка, в името на вашето собствено бъдеще. Претърсете лагера! Веднага!
Тя се втурна да изпълни заповедта му и започна да крещи на пазачите.
Блакмуър се замисли. Трал едва ли беше толкова глупав да се строи в редицата като куче, което тича след свирката на господаря си. Вече не беше тук. Със сигурност се бе досетил, че търсят него, и беше избягал. Генералът усещаше, че той е вече другаде… Но къде? Що за план бяха сътворили двамата с онази кучка Тарита?
Предчувствието му се оказа вярно. При основното претърсване на лагера не откриха избягалия гладиатор. Никой от орките, проклети да са, не призна да го е виждал. Блакмуър сложи край на славната кариера на Ремка, разжалва я на място, назначи Уарик за нов командир и бавно пое обратно към Дърнхолд.
Лангстън бе излязъл да го посрещне и веднага му изказа своите съчувствия, но дори неговото весело и безмозъчно бърборене не беше в състояние да измъкне Блакмуър от мрачното настроение. В пламъците на една-единствена бурна нощ той бе изгубил две важни за него същества: Трал и Тарита.
Изкачи стълбите към покоите си, спря пред спалнята и бавно отвори вратата. Донесената от него лампа освети лицето на спящата жена. Блакмуър приседна на леглото внимателно, за да не я събуди. Свали ръкавиците си и посегна към меката кадифена извивка на бузата й. Тя беше толкова прекрасна. Нейните докосвания го бяха опиянявали, смехът й го беше запленявал. Но това беше минало.
— Приятни сънища, моя красива предателко — прошепна той. Наведе се и я целуна, а болката в сърцето му все още беше жива. Но освен към другите, той умееше да бъде безмилостен и към себе си. — Спи спокойно, защото скоро ще ми потрябваш.
Девет
Трал беше изтощен и гладен, нямаше спомен друг път да е бил подложен на такова тежко изпитание. Но свободата беше по-сладка от месото, с което го бяха хранили, и носеше повече покой от сламата, върху която бе спал като роб на Блакмуър.
Уж беше велик воин, а не успяваше да хване никое от зайчетата и катеричките, които се стрелкаха из гората. Чудеше се защо, наред с военната история и теорията на изкуствата, не го бяха научили и как да оцелява. Беше есен и дърветата щедро му предлагаха узрелите си плодове, а освен тях намираше и личинки и насекоми, които също ставаха за храна. Но това изобилие си беше капка в морето на огромния глад, който разяждаше голямото му тяло. Поне за утоляване на жаждата бяха достатъчни живописните малки поточета, които подскачаха между камъните.
Вече от няколко дни Трал си пробиваше път през гъстата растителност. Сякаш като подигравка, една утрин вятърът довя до ноздрите му съблазнителния аромат на печено месо. Той го вдиша дълбоко, сякаш миризмата можеше да го засити. Младият воин направи завой и тръгна да търси какво ухае така изкусително.
Беше издивял от глад, но инстинктът му за самосъхранение беше по-силен — той притичваше предпазливо и внимателно се прикриваше зад дебелите стволове на дърветата. Когато стигна до края на гората, пред очите му се ширна огромна ливада, осеяна с десетки хора, които щъкаха из нея.
Времето беше свежо и топло — един от последните приятни дни на циганското лято — и хората весело се суетяха в подготовката на истински пир на открито — гледка, от която на Трал му потекоха лигите. Имаше прясно изпечен хляб, кошници с плодове и зеленчуци, делви с конфитюри, масло и пастети, стомни, за които беше сигурен, че са пълни с вино и медовина, а в средата на поляната две набучени на шиш прасета бавно се въртяха над жаравата.