Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Трал нямаше нужда от нова покана. Извъртя се на пети и хукна бързо срещу внезапното гъмжило от орки, тътрещо се в обратната посока. Докато се буташе да мине между тях, внезапно чу болезнен рев. Пищеше женският орк. Трал нямаше време да се обръща, но когато чу Келгар да крещи разярено някакви груби оркски думи, се досети, че той изпълнява дадената дума да предизвика суматоха. Келгар беше успял да открие дълбоко в себе си остатъци от стария си боен дух и се биеше с женския орк. Пазачите се втурнаха да прекратят затворническата свада. Малобройната охрана, която се разхождаше по стените, също се насочи надолу. По виковете им разбра, че това е изключително рядко събитие за лагера.
Вероятно щяха да пребият и Келгар, и невинната женска. Трал ги съжаляваше, но благодарение на техните действия той щеше да бъде свободен. Закле се да направи всичко според възможностите си никога повече човек да не посяга на орк.
Отраснал в строго охранявана килия, където хората бяха наблюдавали всяко негово движение, сега Трал направо бе изумен от леснината, с която се изкатери по стената и успя да избяга на свобода. Наблизо се простираше гъста зеленина. Хукна към нея, по-бърз от всякога, защото усещаше, че е твърде уязвим, докато е на открито. За негово щастие никой не вдигна тревога, нито се видяха някакви преследвачи.
Няколко часа тича на зигзаг под прикритието на гората. Правеше всички хитрини, които бе научил от книгите, за да затрудни потерята, която очакваше да го последва. Накрая забави ход задъхан и давещ се за глътка въздух. Покатери се върху едно дебело дърво и подаде глава през гъстия листак. Около него се беше ширнало море от зеленина и не се виждаше нищо застрашително.
Замижавайки, той потърси с поглед слънцето. То вървеше по своя вечен път, падайки бавно към хоризонта на запад.
На запад! Келгар бе казал, че кланът на Хелскрийм се намира на запад!
Трал щеше да открие този Хелскрийм и двамата заедно щяха да освободят своите затворени братя и сестри.
Скръстил ръце зад гърба си, Еделас Блакмуър, началникът на всички лагери, крачеше бавно пред редицата от орки. Всички се отдръпваха от него, забивайки погледи в калните си крака. Трябваше да признае, че макар и смъртно опасни, те бяха далеч по-забавни, когато духът им все още бе живеел в тях.
Генералът не хареса вонята и вдигна напарфюмирана кърпичка към носа си. Майор Ремка подтичваше след него като кученце и очакваше заповедите на своя началник. Той бе чувал добри неща за нея. Беше много по-кадърна от мнозинството мъже под негово командване.
Но ако тя бе заловила неговия Трал и след това го беше оставила да се изниже между пръстите й, за нея нямаше да се намери нито капчица милост.
— Къде е онзи, който ти е заприличал на Трал? — обърна се той нетърпеливо към Уарик. Младият мъж изглеждаше значително по-хладнокръвен от своя офицер Ремка, но и неговите очи започнаха да подскачат в паника.
— Виждал съм го на гладиаторската арена, а и сините очи при тях са изключение и лесно се запомнят… — отвърна Уарик, но езикът му се оплете и го предаде.
— Виждаш ли го тук?
— Не, генерале. Няма го.
— Сигурно не е бил Трал.
— Намерихме в него някои неща, които беше откраднал — заяви Уарик и лицето му просия. Щракна с пръсти и един от неговите хора тичешком пристигна с голяма торба. — Познато ли ви е това? — попита той и протегна към Блакмуър една кама, държейки я с дръжката напред, както изискваше етикетът.
На Блакмуър му секна дъхът. Неговата изчезнала кама! Не бе много скъпа, но му беше липсвала… Прокара бавно палец по черния сокол, гравиран върху острието.
— Моя е. Има ли нещо друго?
— Някакви хартийки… Майор Ремка нямаше време да ги прегледа… — Уарик остави изречението недовършено, но Блакмуър го разбра отлично. Тези идиоти бяха неграмотни! Какви ли книжа би могъл да притежавал Трал? Без съмнение страници, откъснати от неговите книги! Блакмуър дръпна торбата и се разрови по дъното. Измъкна един лист и го обърна към светлината.
„… ще ми се да можех да поговоря с теб, вместо да ти изпращам тези писма. Гледам те на арената и сърцето ми се къса…“
Писма! Кой ли бе посмял… Той издърпа още едно.
„… все по-трудно и по-трудно ми е да намирам време за писане. Нашият господар изисква толкова много и от двама ни. Чух, че те биел. Толкова съжалявам за теб, мой скъпи приятелю. Ти не заслужаваш…“