Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Тъкмо се канеше да й подвикне да слезе от кобилата, за да я отведе в близката горичка, когато чу тропот от препускащи копита. Намръщи се, когато видя изникналия пред него Лангстън. Конят му беше запотен, а дъхът му излизаше на пара в мразовития следобед.
— Милорд — изрече задъхано мъжът, — имаме новини за Трал.
Майор Лорин Ремка не беше човек, към когото можеш да се отнасяш несериозно. Макар да беше висока съвсем малко повече от метър и половина, тя беше набита и здрава и освен това бе известна като безмилостен унищожител на орки. Преди много години зеленокожите същества бяха изклали нейното село. Силното й желание за мъст я беше довело в армията, но там не приемаха жени и затова тя се беше явила преоблечена като мъж. Когато бяха разкрили нейната хитрина, командващият офицер я бе изпратил право на предните линии. Явно се беше надявал жената да загине веднага, спестявайки му по този начин главоболието да докладва за нея. Обаче Лорин Ремка беше оцеляла на инат и се бе доказала като отличен воин, който дори превъзхождаше повечето от мъжете във войската.
Нейните съратници все още помнеха садистичната радост, с която тя бе избивала врага. След всяко убийство тя беше размазвала червено-черната оркска кръв по цялото си лице, оповестявайки своята победа по този начин. Именно нейната кръвожадност караше мъжете да стоят на сериозно разстояние от нея.
В настъпилите времена на мир, майор Ремка си беше намерила ново занимание — да издевателства над плужеците, които някога бяха нейните най-ужасни врагове. Но постепенно задоволството от това бе намаляло, защото зеленушковците бяха спрели да се съпротивляват. Когато късно вечер се забавляваха с игра на карти и се наливаха с пиво, Ремка и нейните хора често си говореха за превръщането на предишните свирепи чудовища в бездушни овце. Явно бяха успели да ги пречупят и от страховитите убийци бяха създали покорни и кланящи се слуги.
Ремка считаше това за своя лична заслуга. Беше открила, че най-хрисими са станали орките с червени очи. Те сякаш постоянно изглеждаха нетърпеливи да получат нови заповеди или похвали, а най-доволни бяха, когато думите идваха от нея.
Точно един от тях прислужваше в нейните покои и сега й приготвяше вана.
— Искам водата да е гореща, Грийкик — извика Ремка. — И гледай този път да не забравиш билките!
— Да, милейди — отвърна женският орк смирено. Почти моментално Ремка надуши свежия аромат на изсушените билки и цветя. Откакто бе дошла да работи тук, все й се струваше, че вони през цялото време. Не можеше да разкара миризмата от дрехите, но поне можеше да накисне тялото си в горещата, ароматизирана вода и да отмие зловонието от кожата си и от своята дълга черна коса.
Ремка беше възприела мъжкия стил на обличане, защото го смяташе за много по-практичен от обичайното женско контене. След толкова много години, прекарани по бойните полета, тя бе свикнала да се облича по този начин и сега го предпочиташе. Свали ботушите си с облекчена въздишка. Точно когато ги оставяше встрани, за да бъдат почистени от Грийкик, на вратата се почука настойчиво.
— Дано да е за нещо добро — промърмори тя на себе си, докато отваряше. — Какво има, Уарик?
— Вчера заловихме един орк… — започна той.
— Да, да, четох доклада ти. Ваната ми изстива, докладвай по-бързо и…
— Този орк ми изглеждаше познат отнякъде… — Не се отказваше Уарик.
— В името на Светлината, Уарик, те всички изглеждат еднакво!
— Не, този изглеждаше по-различно и вече знам защо — мъжът отстъпи встрани и рамката на вратата се изпълни от висока и внушителна фигура. Майор Ремка незабавно застана мирно. Отчаяно й се искаше ботушите да си бяха все още на краката й.
— Генерал-лейтенант Блакмуър — отдаде тя чест отсечено. — С какво мога да ви помогна, сър?
— Майор Ремка — отвърна Еделас Блакмуър, а белите зъби просветнаха сред грижливо подстриганата му брадичка. — Смятам, че сте открили моя изгубен домашен орк.
Трал слушаше прехласнато историите за доблест и сила, които червеноокият орк редеше с тих глас. Старият воин му разказваше за успешни атаки при невъзможни условия, за героични дела срещу хората, прегазени от помитащата всичко по пътя си зелена вълна, обединена от общата цел. Изрече и изпълнени с копнеж думи за някакви духовни наставници, за които Трал никога не бе предполагал, че ги е имало.
— О, да — заяви тъжно Келгар. — Някога, преди да се превърнем в горда, жадна за битки Орда, ние живеехме в отделни кланове. Във всеки клан имаше мъдри орки, които познаваха магията на вятъра и водата, на небесата и земята, на духовете на дивото. Те живееха в хармония с тези сили и учеха и останалите да ги почитат. Наричахме ги шамани и до появата на магьосниците, техните умения бяха всичко, което знаехме за мощта на заклинанията.