Warcraft - Повелителят на клановете

Денят беше навъсен и студен, но двамата с Тарита бяха облечени топло, пък и кръвта им се беше раздвижила от бързата езда. Генералът бе искал да отиде на лов, но неговата мекосърдечна любовница го беше убедила да пояздят сред природата и да се порадват на заскрежените дървета и на птиците, които прелитаха сред клоните. Блакмуър я гледаше как препуска върху красивата сива кобила на тъмни петна, която той й беше подарил неотдавна, и съжаляваше, че денят не бе по-топъл, защото знаеше и други начини за приятно прекарване на времето с Тарита.

Вкусен зрял плод се беше оказала дъщерята на Фокстън. Тя беше красиво, послушно дете и бе пораснала, превръщайки се в прекрасна, а също и послушна жена. Обичаше да се взира в ясносините й очи и да заравя глава в дългите й златисти коси. Блакмуър сам не можеше да се познае — дори в ранната си младост не беше се разтапял така. Но след като я беше взел за своя любовница преди няколко години, тя бе изпълнила живота му с развлечения и веселие, което си беше цяло чудо при неговия мрачен характер.

Веднъж Лангстън го беше попитал кога смята да зареже Тарита и да си намери подходяща съпруга. Всъщност Блакмуър нямаше намерение да се лишава от своята любовница, дори след като се ожени. Освен това щеше да има предостатъчно време за такива неща, когато планът му най-накрая се осъществеше. Щом веднъж поставеше Алианса на колене, щеше да се намира в много по-изгодно положение за сключване на политически брак.

Да, наистина нямаше закъде да бърза. Засега му беше приятно да прекарва времето си с Тарита. Беше му хубаво с нея не само в леглото. Когато бяха заедно, се чувстваше подмладен и освежен. Неведнъж, докато беше лежал буден в леглото и я бе наблюдавал как спи, спокойна и красива, огрявана от сребристата лунна светлина, процеждаща се през прозореца, си беше задавал въпроса дали не бе започнал да се влюбва в нея.

Дръпна юздите на Найтсонг, който вече беше започнал да остарява, но все още обичаше да лети в галоп от време на време, и се загледа в Тарита, която обикаляше закачливо с Грей Лейди12 около него. Беше я помолил да не сплита косите си на плитка и сега те се стичаха свободно върху раменете й като водопад от чисто злато. За един кратък миг погледите им се срещнаха и тя се засмя радостно.

Да върви по дяволите студът. Щяха да го направят напук на времето — техните наметала щяха да им държат достатъчно топло.