В долината на смъртта

— Вие ще останете тук! — повели той.

— Желязната стрела е строг със своите синове. С нас са нашите ножове, колчани, стрели и лъкове. Нищо друго ли не бива да отстрелваме с тях, освен ниш-юкнован[31]?

Заради своя неправилен, загзагообразен полет пеперудата е много трудно да се улучи. Ето защо индианските момчета се упражняват със своите малки стрели в този лов. Но по-късно, когато станат войни, те се срамуват от себе си.

— Ще стреляте по ниш-юкнован, докато се научите да се подчинявате на вожда!

Младите индианци се спогледаха въпросително и рязко се извърнаха. Навлязоха с дръзки физиономии в гората и бе видно, че са си наумили да извършат нещо, което да им донесе почести и слава.

Старият сигурно си помисли същото, защото изръмжа самодоволно и двамата подслушвачи ясно разбраха думите «окмек нозос», които означават «млади лъвове».

— Те ще свършат някоя глупост — прошепна Сам.

— От която ние ще се възползваме. Следвай ме и освободи ласото си!

— Защо?

— Скоро ще видиш.

Олд Файерхенд тръгна от клон на клон, от дърво на дърво в посоката, по която бяха поели Двата пръста. Сега той ти настигна. Легна на клона и изви глава надолу да се огледа. Наблизо нямаше никой.

Метна се пъргаво долу. Един скок и той се намери непосредствено зад двамата. Сграбчи единия отсам, другия оттатък за вратовете и стисна железните си ръце. Индианците изгубиха мигновено съзнание, без да издадат и най-малкия звук.

— Zounds! — прозвуча приглушено отгоре гласът на Сам Хокинс. — Майсторска работа, мастър! И аз си помислих нещо такова.

— Всеки миг може да дойде някой. Бързо, поеми единия горе!

С тези думи ловецът повдигна единия червенокож. Сам го изтегли незабавно при себе си, а веднага след това и втория. Олд Файерхенд взе със себе си и стрелите на «Пръстите», тъй като биха могли да станат издайници, метна се отново горе, върза двамата пленника, качи се един клон по-високо и ги издърпа там.

— Великолепен номер, ако не се лъжа! — изкиска се Сам. — Да се надяваме, че са още живи. Жалко би било, ако си причинил болка на сладките дечица!

— Те не са мъртви. Ще ни послужат да приключим тая история без проливане на кръв.

— Аха! Като заложници?

— Да. А сега към конете Ще вземем златистокафявите. Желязната стрела ще помисли, че за да се отличат, синовете му са препуснали пред племето като съгледвачи. Нека си мисли! Напред!

Всеки от уестманите метна един пленник на лявото си рамо, за да му е свободна дяната ръка за катеренето.

Когато се отдалечиха достатъчно от враговете, те се спуснаха на земята.

Исполинският ловец крачеше леко приведен отпред. За него товарът на рамото нищо не значеше. Малкият Сам, напротив, вече трябваше да влачи своя индианец.

Така стигнаха края на гората, където тя граничеше с пасището.

— Сега бързо да им затъкнем устата! Вземи трева, Сам, с друго не разполагаме!