Окото на света

Припадна сивкав здрач и започна бързо да се стъмва. Пълната луна бе изгряла над върховете на дърветата, издута, като че ли се канеше да се откъсне като изгнил плод и да падне върху главите им. Улисан в работата си, младежът не забеляза, че вятърът е станал още по-хладен, а по мръкващото небе са се появили разкъсани облаци.

— Хайде да се поизмием, момко, и да се погрижим за вечерята — подвикна баща му. — Вече пренесох вода за по една гореща баня преди да легнем да поспим.

— Всичко, което е горещо, ми звучи добре — отвърна Ранд, вдигна наметалото и се загърна. Потта се беше просмукала в ризата му и вятърът, незабелязан в разгорещеното размахване на секирата, сега, когато спря да работи, сякаш се силеше да я заледи. Младежът се прозя и потръпна. — Впрочем и един сън няма да ми дойде зле. Току-виж съм проспал празника.

— Сериозно? — усмихна се Трам и Ранд се ухили. Не можеше да пропусне Бел Тин, та ако ще да не спи цяла седмица. Никой в селото не би го пропуснал.

Трам не жалеше свещите, а и в голямото каменно огнище пращяха запалени главни, така че в стаята се бе възцарил топъл и ведър уют. Голямата дъбова маса представляваше основната мебел, като се изключеше зиданото огнище. Масата беше толкова голяма, че около нея можеше да се настанят двадесетина души, макар никога да не бяха се събирали толкова, откак майка му беше починала. Няколко шкафа и рафтове, повечето изработени от майсторската ръка на Трам, обрамчваха стените, а около масата стърчаха столове с високи облегалки. Тапицираният, покрит с дебело одеяло стол, който Трам си беше стъкмил за четене, се намираше под ъгъл край огнището. Ранд предпочиташе да чете, полегнал на чергата, просната пред него. Книгите им бяха малко, но човек трудно можеше да се добере до книги. Повечето амбуланти докарваха само по няколко и всички веднага се разграбваха.

Макар стаята да не изглеждаше толкова спретната и чиста, както в повечето фермерски къщи, поддържани от жени — кесията за лула на Трам беше оставена върху масата до полуразтворената „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, друга книга, с дървени корици, беше сложена върху одеялото на стола за четене; конски такъми, чакащи да бъдат оправени, бяха метнати на пейката край огнището, а на един от столовете бяха скупчени няколко неизпрани ризи — та ако и стаята да не беше толкова подредена, все пак изглеждаше достатъчно чиста и спретната, някак одухотворена, и това стопляше не по-малко от запаления огън. Тук човек можеше спокойно да забрави за студа отвън. Тук нямаше Лъжедракон. Нямаше никакви войни, нито Айез Седай. Нямаше мъже в черни плащове. Миризмата от котлето, което къкреше на триногата над огнището, изпълваше стаята и Ранд изпита вълчи глад.