Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той се взря в мен с въпрос в очите. Не успях да се защитя.
— А сега се готвиш да превърнеш и ловуването в привичка — продължи той. — Вече си наложил свой ритъм: говориш в определен момент, ядеш в определен момент и заспиваш в определен момент.
Нямаше какво да кажа. Така, както дон Хуан бе описал навиците ми да се храня, беше обичайният ми начин на живот. И все пак искрено вярвах, че животът ми не е толкова програмиран, както на повечето от моите приятели и познати.
— Вече знаеш доста неща за лова — продължи дон Хуан. — Лесно ще ти бъде да разбереш, че добрият ловец знае преди всичко едно — знае привичките на своята жертва. Точно затова той е добър ловец. Ако си спомняш как постъпих, когато те обучавах да ловуваш, сигурно ще разбереш какво съм искал да ти кажа. Най-напред те научих да правиш и поставяш капаните си, после те научих за привичките на дивеча, който гониш, и накрая проверихме дали капаните са съобразени с привичките им. Тези неща са външните форми на ловуване. А сега трябва да те науча на последната и далеч по-трудна част. Ще минат навярно години, преди да можеш да кажеш дали си го разбрал и дали си станал ловец.
Дон Хуан замълча, сякаш за да ме остави да размисля. Свали шапка и започна да имитира движенията на гризачите, които бяхме наблюдавали, докато се почистваха. Стана ми много смешно. Кръглата му глава много напомняше на един от тези гризачи.
— Да си ловец не значи само да ловуваш с капани — продължи той. — Ловец, който заслужава името си, не лови дивеч само защото е поставил капани, нито затова, че познава привичките на жертвата си, а защото сам няма привички. Това е неговото предимство. Той съвсем не прилича на животните, които гони, сковани от тежките си привички и предсказуеми приумици; той е свободен, гъвкав, непредсказуем.
Думите на дон Хуан ми звучаха като произволна и ирационална идеализация. Не можех да си представя живота без обичайните привички. Поиска ми се да бъда съвсем искрен с него — не само да се съгласявам или да не се съгласявам с думите му. Усещах, че онова, което той има предвид, не може да бъде постигнато нито от мен, нито от когото и да е.
— Не ме интересува какво усещаш — каза той. — За да бъдеш ловец, ти трябва да разрушиш привичките на своя живот. Имал си късмет с лова. Научил си го бързо и сега можеш да видиш, че си като жертвата си: човек лесно може да те предскаже.
Помолих го да се изясни и да ми даде конкретни примери.
— Говоря за лова — каза спокойно той. — Затова ме интересуват нещата, които правят животните: къде се хранят, къде, как и кога спят, кои места обитават, как се движат. Това са привичките, за които ти говоря, за да можеш да ги разпознаеш в собствения си живот. Ти си наблюдавал навиците на животните в чапарала. Те се хранят и пият на специални места, обитават в точно определени кътчета, оставят следите си по точно определени пътеки; всъщност всичко, което правят, може да бъде предвидено или възстановено в ума на добрия ловец. Както вече ти казах, в моите очи ти се държиш като твоята жертва. Веднъж един човек ми каза същото, затова не си първият. Всички ние се държим като жертвата, която гоним. Това, разбира се, също ни превръща в жертви на нещо или някого. Затова грижата на ловеца, който знае всичко това, е да престане сам да бъде жертва. Разбираш ли какво искам да кажа?
Още веднъж изразих мнението, че идеята му е непостижима.
— Нужно е време — каза дон Хуан. — Би могъл да започнеш, като спреш да обядваш всеки ден в дванайсет часа.
Погледна ме и снизходително се усмихна. Изражението му беше много комично и ме разсмя.
— Има някои животни обаче, които е невъзможно да се проследят — продължи той. — Някои видове елени например, които късметлията ловец може да срещне, и то само случайно, един-единствен път в живота си.
Дон Хуан театрално замълча и ме погледна остро. Сякаш чакаше въпрос, но аз нямах какво да го питам.
— И какво, според теб, ги прави така труднодостижими и тъй неповторими? — попита той.
Свих рамене, защото не знаех какво да кажа.
— Нямат привички — каза той с тон на откривател. — Точно това ги прави магични.
— Елените трябва да спят нощем — казах аз. — Това не е ли привичка?
— Естествено, ако обаче елените спят всяка нощ по определено време и на едно определено място. Но тези магични същества не постъпват така. Всъщност някой ден сам можеш да го провериш. Току-виж съдбата ти скрои някой номер цял живот да гониш такъв елен.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти обичаш да ловуваш; някой ден на някое място твоят път може да се пресече с пътя на някое магично същество и ти да го подгониш. Магичното същество е чудна гледка. Имах късмет да срещна едно такова. Това се случи, след като се бях научил да ловувам и вече имах голям опит. Веднъж попаднах в гъста гора из планините на Централно Мексико, когато изведнъж дочух тихичко изсвирване. Беше ми непознато; никога през всичките години, които бях бродил из прерията, не бях чувал такъв звук. Не можех да се ориентирам — сякаш идеше от различни места. Реших, че може би съм ограден от стадо или глутница неизвестни животни. Дочух пак примамливото подсвиркване; като че идваше отвсякъде. Тогава осъзнах късмета си. Разбрах, че е някое магично същество, някой елен. Известно ми беше, че магичният елен познава добре привичките на обикновените хора и привичките на ловците.