Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Ще се кача на върха. Оттам може би се вижда другият бряг. Сигурно сме близко до края на това мочурище.
— Ще дойда с теб — каза Нъли.
Изкачването по скалите сигурно приличаше на изкачването по Египетските пирамиди, за които преди много години му беше разказвал вуйчо Раул. Дори може би по-трудно, защото камъните на пирамидите били подредени, а тези тук бяха в безпорядък, нахвърляни безразборно един върху друг, и имаше опасност да се срутят. Най-после Харкорт със сумтене се изкатери върху последния блок. И замръзна.
Право срещу него стоеше скелет. Отначало си помисли, че е човешки, после отведнъж разбра, че не е. Беше закрепен към нисък кръст, пъхнат в пролуката между два камъка. Скелетът сякаш се канеше да скочи отгоре му.
Харкорт преглътна, обхванат от ужас. Костите блестяха по-бели от камъните, а черепът — със зъби по-бели и от костите, злобно му се хилеше. Беше завързан за кръста с вериги, така стегнати, че повечето от костите стояха на мястото си. Черепът беше непокътнат, долната челюст висеше отпусната, гръдният кош също беше цял. Костите от пръстите на едната ръка бяха паднали, а на другата, с изключение на два пръста, стояха. Върху масивния таз, малко изкривен, стоеше гръбначният стълб.
— Чарлз — чу той гласа на Нъли. — Подай ми ръка. Не мога да се хвана.
Харкорт се обърна, подаде глава над ръба на блока и помогна на приятеля си да се качи.
— Какво е това? — попита Нъли.
— Не е на човек — отвърна Харкорт. — Отначало помислих, че е човешки.
— Огър — каза Нъли. — Главата си залагам, че е огър. Мястото е адски подходящо за огър. Приближиха се до кръста.
— Мислиш ли, че е бил жив, когато… — почна Харкорт.
— Разбира се — каза Нъли. — Кой ще си прави труда да връзва с верига мъртъв огър за кедров кръст? Ти си свидетел на един акт на възмездие, Чарлз. Това е краят на една от силите на Злото, сторила много пакости на човешката раса. Сметките са разчистени. Той не е умрял, както е умрял твоят Христос, провесен на кръста. Тялото на огъра е било поддържано от веригите и смъртта не е дошла в резултат на тежестта на тялото, както е при други случаи на разпъване на кръст. Този тук е умрял от глад. Висял е, докато е умрял от глад и от жажда. По вероятно от жажда.
— Какво варварство! Каква жестокост!
— Несъмнено онзи, който е извършил това, е имал основание за тази жестокост.
— Не ми се ще да мисля за това — каза Харкорт. — Бързата смърт от удар на меч е друго нещо. Съвсем различно. Това тук е израз на ужасна омраза.
— Хората в тази страна може би имат причина за такава омраза — каза Нъли. — Сигурно са преживели много нещо, за да стигнат до това.
— Какво ще правим с него?
— Нищо. Ще го оставим тук. Ти какво предлагаш — християнско погребение?
— Не, не погребение.
— Остави го тогава. Нека си стои, за да се надсмива над смъртта си.
— Да, може да си прав. Нъли обърна гръб на скелета и кръста, посочи на запад и каза:
— Там. Там ще научим онова, което сме дошли да търсим. Краят на мочурището е съвсем близо. Погледни и ще го видиш.
ГЛАВА 12
Пренощуваха на скалистия остров и още с първата утринна светлина прекосиха последната част от мочурището и достигнаха открита твърда земя. На запад се мержелееха сини хълмове.
Като се изключеха няколко леки дремвания, Харкорт изобщо не беше спал. Когато над мочурището се спусна пълен мрак, то се превърна в кошмар. Духовете стенеха и охкаха и навремени можеха да се видят, макар че винаги имаше съмнение дали онова, което се вижда, са облечени в бяло духове, или носеща се мъгла. Нощни птици крещяха, а далеч на изток нещо като че ли удряше на барабан. Харкорт лежеше буден, заслушан в този звук, и се опитваше да проумее дали е квакане на жаба, или биене на барабан. Реши, че квака приличното на жаба, покрито с брадавици същество, което беше видял или си мислеше, че е видял. Не беше съвсем сигурен, че е то, защото макар понякога звукът да приличаше на квакане, друг път той беше готов да се закълне, че чува биене на барабан. Но кой би клечал посред нощ в мочурището да бие барабан?
Те закрачиха бързо към хълмовете, радостни, че излизат от блатото. Йоланда избърза напред и скоро изчезна, сигурно, за да търси по-лек път. Харкорт се чудеше на нейната пъргавина и сила.
Вдигна глава и огледа небето. Драконите му бяха направили по-силно впечатление, отколкото мислеше. С изключение на няколко ястреба, които се рееха над тях, небето беше пусто.
Вървяха през гъста ливада, осеяна с нацъфтели цветя, Хълмовете престанаха да са сини, както изглеждаха отдалеч, и се превърнаха в покрити с дървета височини, високи като онези край реката.