По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Но надявам се няма да ги изоставим, нали?
— О, не, Хари, ще се държим докато можем, но в същото време не трябва да забравяме, че имаме да изпълняваме важно поръчение.
— Разбрах, ще се държим, докато не чуем командата: „да се спасява кой както може“. Ех, нещастни жени…
— Не са те, които ще оставят косите си в ръцете на индианците.
— Но ще бъдат отвлечени.
— Още не се знае. Аха, ето ги гадовете! По дяволите! Не вярвах да ги видя тъй скоро и тъй многобройни.
На хиляда крачки от тях, от запад, се бяха появили неочаквано стотина и повече коне, някои бели, други алести, с много дълги гриви и покрити с обикновен попон от син плат, вместо седло. Изглеждаше, че никой не ги язди, но заселниците и най-вече траперите познаваха отлично ловкостта на индианците в езда, за да бъдат излъгани.
Ако са прочути ездачите гаучо от аржентинските пампаси, ако са прекрасни казаците от Донската степ и тюркмените от Азия, то индианците, от Северна Америка не отстъпват на никого.
Докато всички други имат нужда от седло, стремена, шпори и юзда, страшните синове на Далечния Запад управляват жребците си с колена и дървен мундщук; с тези най-прости средства те укротяват най-буйните мустанги на прерията и бързо стават техни пълни господари.
И ако сега върху тези стотина коня, които наближаваха към керваните не личеха ездачите, това не значеше, че ги няма и че не се готвят да нанесат своя удар. Възползувайки се от високата трева, тези демони се бяха долепили към хълбоците на своите жребци по начин да останат напълно незабележими и неуязвими за дългобойните пушки на белите хора, които си служеха много по-ловко с огнестрелното оръжие от тях.
— Хей, Джон — рече Хари, който се насочваше към последния фургон, — да започваме ли? Карабината почна да ми пари в ръцете.
— Аз също изпитвам лудо желание да дам няколко изстрела
— каза Джордж.
— Почакайте, приятели, да не хабим патроните си за конете
— отвърна Джон. — Истина е, че индианецът върху земята е лесен за ръкопашен бой… Но, по дяволите!… Задават се и други!… Зад гърба ни огън, а отстрани индианци!… Ама, че ден, няма що!
Друга, много дълга редица коне, също наглед без ездачи, се бе показала неочаквано от другата страна и приближаваше в гъст галоп, като си отваряше стремително път сред тревата.
По свойствения за тях начин, индианците подготвяха за бегълците ужасна клопка. След като са подпалили прерията, изглежда са поели на север в пълен кариер, стараейки се да останат незабелязани и да изчакат кервана на определено място, и така да го поставят между три огъня.
— Да минем пред колите! — викна Джон. — Да попречим на тия кучета да отрежат единствения ни път за отстъпление към Сиера Ескалада.
— Хайде, приятели, бързо!
Префучаха като ураган на дясната страна на фургоните и настигнаха сержанта, който бе събрал малкото си доброволци, едва дванадесетина, за да опита, ако успее, една контраатака. През същото време заселниците се занимаваха с конете.
Керванът бягаше под буря от викове и сипещи се удари от камшици, но вече не можеше да убегне нападението на двете индиански колони, които непрекъснато приближаваха.
— Загубени сме — каза сержантът на Джон, като го видя да приближава.
— Още не сме умрели — отвърна гигантът, колкото да каже нещо, но вече бе разбрал, че положението започваше да става отчаяно.
— Невъзможно е да продължим, конете скоро ще рухнат.
— Опечени ли искате да завършите земните си дни? Виждате, че огънят приближава все по-бързо.
— Нещастници!… Помислили са за всичко, за да ни унищожат напълно — викна старецът.
— Кураж, приятелю!
— Далеч ли е мината?
— Поне един час още.
— Да окажем съпротива, длъжни сме да опитаме.
— Добри стрелци ли са хората ви?
— Ще повалят много от тия негодници щом се покажат.
— Идете да кажете на заселниците да стрелят и жените им. Трябва всички да направим нещо, за да спасим кожите си.
Сержантът току-що се бе отдалечил, когато златотърсачът с малката индианка зад него пришпори коня си към Джон.
— Приемате ли един съвет? — каза му.
— Казвайте — отвърна великанът.
— Едва имаме време да се спасим. Оставете тези хора да се оправят както знаят.
— Да ги изоставим, така ли?
— Единствени нашите коне могат още да препускат и да ни закарат до мината. Другите не ще стигнат никога.
Вместо да отговори, Джон дигна карабината си и даде първия си изстрел, викайки:
— Стреляйте в главата! Качват се на седлата… Червен облак изруга нещо през зъби, после се обърна към Минехаха и я загледа въпросително.