За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Надявам се.
И тя докосна тъмното петно.
— По дяволите! — избухна той. — Внимавай!
— Внимавам. — Абигейл набърчи угрижено чело. — Ако си умен, ще избягваш да го натоварваш.
— Само че не съм нито умен, нито търпелив.
Тя се засмя.
— Несъмнено си най-нетърпеливият пациент на света.
Двамата се изправиха заедно. Той прехвърли ръка на рамото й и сви вежди, когато тя обгърна кръста му.
— Полека. Изгореното още боли.
— Трябваше да ми позволиш да го прегледам, преди да тръгнем. Ако се възпали, положението ти много ще се влоши.
— Тогава го прегледай.
Доминик взе фенера от нея и леко вдигна капаците. Когато мъждивата светлинка озари пустата пътека, той откопча оцелелите копчета на ризата си.
— Какво правиш? — запита тя?
— Не искаш ли да съблека това?
— Не тук. Не сега. Почакай до разсъмване, тогава ще спрем. И ще ти прегледам гърба.
Той закопча ризата си и се усмихна.
— Така ще имам на какво да се надявам, възнаграждение за милите, които ще изминем тази нощ.
— Първо трябва тези мили да останат зад гърба ни.
Абигейл очакваше той да възрази, защото обичаше да има последната дума във всеки разговор, но Доминик замълча и двамата продължиха по пътеката. Тя го забеляза как оглежда внимателно пътя пред тях и често хвърля погледи през рамо. Пръстите й напипаха дръжката на ножа, затъкнат в колана му, тя знаеше, че той няма да се поколебае да го използва. И започна да вярва, че може би ще направят невъзможното и ще успеят да се измъкнат от Англия.
Абигейл изпита невероятно силна радост, когато видя как нощта избледнява в гъста предутринна сивота. Над крайбрежието се бе спуснала мъгла, която не им позволяваше да виждат на повече от няколко крачки пред себе си. Беше пронизващо студена и лепкава, но тя се радваше, защото знаеше, че никой няма да излезе навън в такава нощ.
Всички мускули на гърба и краката я боляха, заплашвайки да се предадат, ако направи и една крачка повече. Но тя не обръщаше внимание на спазмите. Беше казала, че ще вървят до разсъмване, и щеше да направи точно това, дори ако всяка следваща стъпка заплашваше да се окаже последната. Доминик вървеше мълчаливо до нея. Нямаше нужда да поглежда лицето му, за да усети как се напряга за всяка стъпка. Пръстите му се забиваха в рамото й, изпухтяваше, щом преместеше крак. Сякаш навеки бе загубил склонността си да се шегува.
— Слънцето изгрява — промърмори той.
— Още е тъмно.
Тя се изненада, когато го чу да се изсмива.
— Мъглата те заблуждава — Свали ръка от рамото й и посочи на изток. — Виждаш ли? Светлината там е доста по-силна. Слънцето е излязло над морето.
— Слава на небесата — прошепна тя.
— И аз това си помислих. — Но вместо да прехвърли отново ръка на рамото й, той посегна и улови пръстите й. Закуцука настрани от пътеката, където дърветата се очертаваха като тъмна стена. — Време е да спрем и да си починем.
— След като намеря вода.
— Не първо ще си починем, скъпа. Няма нужда да се запознаваш край потока с някой от новите ни съседи.
Абигейл се съгласи с довода му. В края на краищата, не беше жадна. През цялата нощ беше гълтала достатъчно мъгла.
Доминик я поведе към дърветата с по-уверена стъпка, отколкото беше очаквала.
— Ходенето като че ли е накарало мускулите ми да се отпуснат — обясни той, показвайки, че е забелязал учудването й.
— Сигурно ще искаш да разтриеш добре глезена си, преди да тръгнем на път довечера. Мускулите ти пак ще се стегнат, докато седим да почиваме.
Той седна до един бряст. Тя внимателно се настани на земята до него. Въздъхна, идеше й да заспи моментално. Не знаеше откъде бяха минавали през последния половин час, защото вървеше полузаспала.
— Преди да си починеш, Абигейл… — Доминик положи ръка на рамото й, когато тя вече беше готова да се свие на кълбо на влажната земя. — Искаше да ми прегледаш гърба.
— Не може ли да почака?
— До довечера? — Той се засмя приглушено. — Тогава така ще напираш да тръгваме, че ще се ядосваш на себе си, че не си го направила сега.
Тя въздъхна. Никак не й харесваше той да има право.
— Добре — промърмори и преглътна мъчително, когато ръкавите се смъкнаха по ръцете му.
Въпреки че се грижеше за него още откакто морето ги беше изхвърлило на брега, движението на мускулите под бронзовата кожа отново я омая.
Наведе се, за да прегледа местата, където го бяха ранили разлетелите се горящи отломки от кораба. Опита се да не обръща внимание на голата кожа пред очите си. Усилията й бяха напразни, но тя се помъчи да се съсредоточи върху задачата си. Така, без риза, пред очите й неумолимо изпъкваха гъвкавите мускули на ръцете и гърдите му. Навярно беше участвал във всички работи, вършени на кораба, защото изглеждаше също толкова як, колкото и моряците, които се катереха по мачтите или носеха тежки товари по пристанищата.