Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
Дукът извика още няколко пъти, но някак без много убеждение и отиде при барона.
— Скъпи братовчеде — каза той, като влизаше.
— Хм! — изръмжа баронът, като изплю едно пилешко крилце, което го беше задавило.
— Знаете ли новината?
— Да не са докарали нови кокошки в курника? — попита баронът, който предния ден беше установил, че е изчерпал птичите запаси в замъка и в селото.
— Какви ти кокошки — отговори дукът, — ние сме сами. Изоставени сме. Замъкът е пуст.
Баронът се разтревожи не на шега.
— А кой ще приготви вечерята?
— Седнали сте да се тревожите за вечерята! А какво ще кажете, ако се възползуваме от отсъствието на нашите любими братовчедки и поогледаме зимниците на замъка? Чувал съм, че в тях има много скъпи вина.
— Не е вярно — отговори баронът, — на масата сервират само вина от трето качество, които ми причиняват киселина в стомаха.
— То се знае — каза дукът, — на вас дават от лошите вина, а в зимника държат хубавите, за да си ги пият, като заминете.
Дукът не се интересуваше толкова от хубавото вино. Всъщност той искаше да хвърли, без да бъде обезпокояван, един поглед на подземията, защото беше чувал, че там в една от стените графините са зазидали съкровището на граф Череша, за да не го делят с никого.
— Ако това, което казвате, е истина — съгласи се баронът поразен, — не ще е зле да хвърлим един поглед. Нашите братовчедки вършат тежък грях, като крият от нас хубавите си вина в зимника. Трябва да им помогнем да спасят душите си. Според мен това е наш дълг.
— Разбира се — съгласи се дукът, навеждайки се над ухото на барона, — но добре ще е да освободим за днес Фасул. Ще отидем сами в подземията. Аз ще тикам количката ви.
Баронът веднага се съгласи и Фасул получи неочаквано половиндневен отпуск.
Но защо, ще попитате вие, дукът не искаше да слезе сам в подземията, щом толкова се интересуваше от съкровището? Защото ако някой ги забележеше, той би могъл да хвърли вината на Портокал. Беше си приготвил и отговора:
— Какво да правя, трябваше да го придружа: беше жаден и търсеше бутилка.
Като потъркваше мислено ръцете си, дукът ги употреби в действителност да бута количката, в която баронът беше сложил корема си. Количката му се струваше твърде тежка, но за щастие трябваше да слязат само няколко етажа. Дукът изобщо не мислеше за връщането. „Все ще се справя по някакъв начин“ — си каза той. Тежкият корем на Портокал го теглеше с такава скорост надолу, че ако вратата на подземието беше заключена, той щеше да се сплеска в нея като муха. За щастие вратата беше отворена: дукът се втурна в коридора и прекоси като стрела целия зимник между два реда огромни бъчви, над които се виждаха милиони бутилки вино с прашни етикети.
— Спрете! Спрете! — викаше баронът. — Вижте каква божия благодат.
— Ще спрем по-нататък — отговаряше дукът, — по-нататък има по-хубаво вино.
Като виждаше как се плъзгат от двете му страни тези армии бъчви и бъчонки, тези строени батальони от бутилки, дамаджанки и дамаджани, баронът се топеше от желание и беше готов да се разплаче.
— Сбогом, прощавайте, милички мои — казваше той на бутилките, като въздишаше сърцераздирателно, — прощавайте, няма да ви видя никога вече.
Най-после дукът почувствува, че инерцията на количката намалява, и успя да спре. Точно на това място в лявата редица бутилки се отваряше един проход, а в дъното на прохода той забеляза една вратичка.
Баронът, седнал удобно на земята, протягаше ръце наляво и надясно, хващаше по две бутилки наведнъж, отпушваше ги със зъбите си, които от постоянните тренировки бяха станали извънредно здрави, и изливаше цялото им съдържание в стомаха си, като прекъсваше работата си само за да въздъхне доволно. Дукът го погледна малко, после се вмъкна в прохода.
— Къде отивате, любими братовчеде? Защо не се възползувате и вие от божията благодат?
— Отивам да потърся за вас една бутилка от най-прочутата марка, която забелязах хей там в дъното.
— Небето ще ви възнагради за вашите грижи — къркореше баронът между две глътки, — вие напихте един жаден и никога няма да умрете от жажда. Вратичката нямаше ключалка.
— Чудно — промърмори дукът, — може би вратичката се отваря с някакъв таен механизъм.
Той започна да опипва вратичката сантиметър по сантиметър, като търсеше секретната ключалка, но колкото и да търсеше, вратичката си оставаше неподвижна.
Междувременно баронът, който беше пресушил бутилките, които се намираха около него, се дотътра на свой ред в прохода между бъчвите и стигна зад гърба на Мандарина, който се потеше и се суетеше безуспешно.