Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
„Щом ги търсят, за да ги арестуват — помисли си той, — трябва да са добри хора.“
— Те тръгнаха нататък — каза дърварят, като показа в обратната посока на онази, в която се беше отдалечил Морков.
— Чудесно! — извика Лимон втора степен. — Веднага ще ги стигнем. Мирно!
Дърварят застана мирно, поздрави и ги изгледа, докато те се отдалечаваха с най-голяма бързина. После избърса потта от челото си и продължи да сече дъба.
След около четвърт час се чу шум от стъпките на много хора. Из гората изскочиха майстор Гроздан, Тиквичка, Грах, Круша и кака Тиква, които го запитаха в хор дали не е виждал Лукчо.
— Аз не го познавам — отговори учуденият дървар, — но оттук не е минавало никакво момче.
— Ако го видите, съобщете му, че го търсим от три дни — каза майстор Гроздан, който изглеждаше да е началник на групата. И групата изчезна с пълна скорост.
Когато му оставаше още малко, за да отсече дъба, пред дърваря изскочиха Лукчо и Черешко. Младият граф беше решил да не се връща в къщи, докато не помогне на Лукчо да открие другарите си. Дърварят им разказа за майстор Гроздан и другите и Лукчо разбра, че приятелите му го търсят. Така се разреши загадката на тяхното изчезване.
Преди настъпването на вечерта покрай дърваря минаха много други хора. Най-напред минаха Репичка и другите деца. Те търсеха Лукчо. След това се зададоха Домат и дон Мерудия. Те търсеха Черешко, като предполагаха, че е отвлечен от бегълците.
Но за бедния дървар този ден изненадите не бяха още свършили. Към залез слънце той чу дрънчене на много звънчета и вдигна глава. В първия момент помисли, че са лимончетата, които видя сутринта. Но този път беше самият принц Лимон, който, разтревожен от това, че войниците му не се бяха още завърнали, бе тръгнал да ги дири. Графините Череша го следваха в каляската си. Те бяха доволни и весели, като че ли отиваха на лов. Дърварят се опита да се скрие. Той знаеше, че бедните не трябва никога да се показват пред принц Лимон, защото смущаваха храносмилането му.
Но един Лимон първа степен, който седеше в каляската от дясната страна на принца, видя дърваря и извика:
— Хей, дрипльо!
— Слушам, ваше превъзходителство — запелтечи дърварят.
— Минавал ли е оттук един взвод лимончета? Дърварят, както знаете, беше видял много повече от един взвод войници. Но когато човек говори с принц Лимон, по-добре е нищо да не знае. Затова той отговори, че нищо не знае. Ако беше казал: „Да, видях ги“ — щяха да му задават други въпроси и може би щяха да го накажат и тикнат в затвора.
Тъй като нищо не знаеше, не му направиха нищо. Колоната на принца тръгна в същата посока, по която сутринта бяха минали лимончетата. Вечерният здрач се спускаше бързо. В интереса на нашия разказ ще го накараме да избърза, за да се стъмни веднага. На тъмно разказите са много по-интересни. И не само разказите, но и преследването.
И докато вечерният здрач падаше над гората, нашата история вече заприлича на надбягване, в което биха могли да участвуват с успех и шампиони по колоездене, жалко че ги нямаше.
Вместо тях участвуваха: Морков, който разузнаваше, войниците, които търсеха Морков, принцът, който търсеше войниците, майстор Гроздан, Репичка, които търсеха Лукчо, Домат и дон Мерудия, които търсеха Черешко.
А под земята, ако не сте се още досетили, Къртицата търсеше всички. Предния ден Къртица беше наминала към пещерата, в която се криеха избягалите затворници, и беше намерила една бележка, в която пишеше:
— Черешко е изчезнал. Отиваме да го търсим. Ако знаете нещо, съобщете ни веднага!
Щом като прочете бележката, Къртицата започна да рови трескаво във всички посоки. Над главата си чуваше стъпки на хора, които минаваха поединично, на малки и големи групи. Те се движеха толкова бързо, че когато Къртицата излизаше навън, за да ги види, бяха вече изчезнали.
„Чудна работа — помисли си Къртицата, — сякаш всички се гонят в кръг!“
Нямаше ги само вълците.
Вълците въобще не се показаха: те мислеха, че има голяма хайка, и се бяха изпокрили в бърлогите си.
Глава двадесета
Дук Мандарина и жълтата бутилка
Със заминаването на впусналите се в ловни приключения графини барон Портокал и дук Мандарина останаха пълни господари на положението в замъка. Там в замъка нямаше никой друг освен тях, като се изключи, разбира се, прислугата.
Първият, който се досети, че замъкът беше изоставен от стопаните му, беше дукът. По едно време той се покачи на един прозорец и по стар навик заплаши, че ще се хвърли в пропастта, ако... Но никой не чу заплахата му.
„Чудно — помисли си той, като бръкна с пръст в носа си, — досега някой все трябваше да довтаса. Защо още никой не се появява? Сигурно не съм извикал достатъчно силно.“