Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
— Помощ! Помощ! — викаше барон Портокал.
Но това беше добре дошло за него, защото влакът, като тръгна, го блъсна и той полетя във вагона. Баронът въздъхна с облекчение, намести корема си в специалната вдлъбнатина и веднага отвори торбата с припаси, в която имаше цял печен овен.
Всичко това помогна на Черешко и на Лукчо да се качат във вагона, без да бъдат забелязани.
По време на пътуването баронът не ги видя, защото беше зает с ядене. Фасул ги забеляза, но Черешко му даде знак да мълчи. Вехтошарят отговори с кимане, че е разбрал и че няма да ги издаде.
Та значи, преди да пристигне баронът, думата ми беше за влака. Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.
Хората протестираха:
— Кога най-после ще тръгнем?
— Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!
— А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? — се обаждаше някой веселяк.
Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.
— Що за железница е това — протестираха любителите на изгледи, — гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.
— Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.
— Тук вдясно — казваше той — има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.
Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.
— Тука, точно срещу нас — продължаваше кондукторът, — има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.
Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.
Барон Портокал се качваше на този влак, за да слуша описанието на местността. Той беше твърде мързелив и винаги зает с ядене, за да гледа през прозорчето. Предпочиташе да яде печения овен и да му се наслаждава със затворени очи, докато мекият учтив глас на кондуктора обясняваше:
— Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?
И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...
Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.
Черешко и Лукчо се заслушаха в разказа на кондуктора и забравиха за известно време неприятностите си.
Кой от нас не забравя грижите си, когато влакът сладко ни люлее, а покрай прозорчето препускат дървета, хълмове, къщи: Същото е и когато не ги виждаме от мъглата, нали знаем, че те са по местата си и никой не ги е откраднал.
Представете си освен това, че възпитаният и добре осведомен глас на кондуктора ви описва и обяснява всичко най-подробно, сякаш по вълшебство сам вдига завесата на мъглата!
Но да оставим нашите приятели, настанени удобно във влакчето, почти под носа на замаяния от миризмата на печеното барон Портокал и да надзърнем другаде.
Тъкмо когато влакът минаваше край гората, мистер Морков и Дръж бяха освободени от един дървар, след като бяха престояли три дни на върха на дъба.
Двамата детективи се поразтъпкаха и потеглиха бързо, за да продължат издирванията си. Когато дърварят, след като ги проследи учудено с поглед, се готвеше да отсече дъба, отнейде се зададе един взвод лимончета, командуван от един Лимон втора степен.
— Мирррно! — изкомандува Лимон втора степен. Дърварят пусна брадвата и застана мирно.
— Свободно! — заповяда пак Лимон втора степен. Дърварят застана свободно.
— Видяхте ли да минават оттука двама души, тоест господар и куче?
Трябва да знаете, че в замъка бяха много разтревожени от изчезването на Морков и Дръж. Затова решиха да изпратят този взвод лимончета да ги търси. Като всички бедни хора дърварят не вярваше много на полицията. Когато освободи онези двама души, които бяха вързани за дъба, те веднага долепиха ухо о земята, за да разберат дали не идват индийците, и той помисли, че има работа с двама луди. Но за нищо на света не би казал това на полицаите.