Приключенията на Лукчо

— Имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лукчо, — не се тревожете. Впрочем не е ли време за лягане?

Те отидоха да спят. В леглото на барон Портокал се побраха седем души и пак остана място. Чичо Боровинка и чичо Тиквичка отидоха да спят в своята къщичка, която беше долу до входната врата.

Кучето Баф, което се беше настанило вътре, ги посрещна доста неприязнено, но понеже почиташе законите, върна се в старата си кучешка колиба, когато му доказаха, че къщата не му принадлежи.

Тиквичка седна и се показа на прозорчето, докато Боровинка се изтягаше върху краката му.

— Каква хубава нощ — каза Тиквичка, — каква спокойна нощ! Има даже и ракети.

Наистина принц Лимон беше организирал в гората празненство, за да развлича графините. Той завързваше по няколко лимончета пред дулата на оръдията и ги изстрелваше към небето. Летящите лимончета представляваха прекрасна гледка.

По едно време обаче Домат се приближи до принца и му прошепна на ухото:

— Ваше височество! Вие ще прахосате цялата армия! Тогава принцът заповяда да прекратят стрелбата и каза:

— Колко жалко!

— Ето — каза Тиквичка, като гледаше от прозорчето си. — Ракетите свършиха.

Принц Лимон преброи войниците, които му оставаха.

Имаше достатъчно, за да продължи гонитбата на затворниците, но все пак щеше да бъде по-благоразумно да дочака сутринта. Той заповяда да опънат една хубава палатка за графините, които от любопитство и възбуждение не можаха да заспят. Към полунощ Домат излезе да се поразходи, за да успокои нервите си.

Аз забравих да ви кажа, че празникът с ракетите го беше ядосал. „Що за глупост — мислеше си Домат — да се прахосват за ракети толкова хубави лимончета!“ Той се покачи на една могила, като се надяваше да открие лагерния огън на избягалите затворници, ако бяха запалили такъв. Но вместо това за най-голямо свое учудване той видя, че прозорците на замъка светят.

„Баронът и дукът се веселят — помисли той раздразнен. — Като заловим бегълците и свършим с Лукчо, ще трябва да помисля и за тия двама готовановци“.

Докато наблюдаваше замъка, той се ядосваше все повече и повече.

„Непрокопсаници! — мислеше ядосаният Домат. — Пладнешки разбойници! Те ще разорят глупавите графини, а и за мене ще оставят само огризките!“

Светлините в замъка угасваха една след друга. Остана да свети само един прозорец.

— Дук Мандарина не може да спи на тъмно — процеди Домат през зъби, — страх го е, много го е страх. Но какво прави сега? Гледай колко е глупав! Развлича се, като пали и гаси лампите. Накрая от щракане ще счупи ключа. Ще предизвика късо съединение и пожар. Престани! Спри, ти казвам! Престани, ти казвам!

Домат не усети, че вика колкото му глас държи. Отначало му се стори че дукът си играе нарочно, за да го ядоса. Но по едно време започна да подозира, че има нещо нередно.

„Ами ако това са сигнали? — помисли той, поразен от постоянството на играта. — Да, но кой ще дава тия сигнали и защо? Какво ли не бих дал, за да узная какво значи всичко това! Три къси светвания... три дълги... пак три къси... тъмно. И сега почва пак: три къси... три дълги светвания... три къси. Обзалагам се, че е отворил радиото и че щрака ключа в такт с музиката. Весели се, негодникът му с негодник!“

Домат се върна към лагера и като срещна един сановник от свитата, който изглеждаше образован, попита го дали разбира от сигнали.

— Разбира се — отговори Лимон, — аз съм доктор по сигнализация, имам диплом от университета в село Камерино.

— А какво означава този сигнал? — и Домат му описа сигнала, който идваше от прозореца на дук Мандарина.

— Това е SOS, което значи „спасете нашите души“. Изобщо сигнал за помощ.

„Помощ? — помисли изненадан Домат. — Значи не е игра. Дукът иска да ни съобщи нещо. Щом предава този сигнал, той сигурно е в опасност.“

И без да му мисли много, той се отправи бързо към замъка. Като стигна до входната врата, той изсвири, за да извика Баф. Той очакваше, че Баф ще изскочи от хубавата си нова къщичка. Но за негова голяма изненада Баф излезе с увиснали уши от старата си колиба.

— Какво става? — запита Домат.

— Аз почитам закона — отговори мрачно кучето. — Законните собственици ми показаха необорими документи и не можах да постъпя иначе, освен да им отстъпя.

— Кои собственици?

— Някои си Тиквичка и Боровинка.

— Къде са сега?

— В къщата си, спят. Или поне предполагам, че спят, защото не мога да разбера как Тиквичка, който едва може да седне в къщичката си, би могъл да спи там.

— А кой е в замъка?

— О, много хора, цял куп поканени. Хора от долен произход: разни обущари, цигулари, лукове и така нататък.

— Искаш да кажеш, че Лукчо е тук?