Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
Лукчо и Мечока не вярваха, че такава сложна работа може да се извърши с помощта на хобота. Но Слона си служеше така умело с него, че пазачът не усети нищо.
— Ето ключа — каза Слона, като измъкна хобота си от джоба на пазача, — само че ви моля после да го върнете.
— Бъдете спокоен — каза Лукчо. — Много ви благодарим. Вие наистина ли не искате да избягате с нас?
— Ако имах намерение да бягам, сигурно не бих чакал вашата помощ. Желая ви добра сполука.
И като подхвана отново с хобота си главата на пазача, Слона започна да го люлее леко, за да спи той по-дълбоко, докато нашите приятели си свършеха работата.
Лукчо и Мечока се измъкнаха навън и се отправиха към клетката на мечките.
— Ей, Ей!
— Шшт! Шшт! — изсъска изплашено Лукчо. — Кой вика?
— Шшт! Шшт! — отговори подигравателно гласът. —
Кой вика?
— Престани да вдигаш шум, ще събудиш пазача!
А гласът се обади отново:
— Престани да вдигаш пазача, ще събудиш шум — и веднага след това добави: — Колко съм глупав, обърках се.
— Това е Папагала — прошепна Лукчо на Мечока. — повтаря всичко, каквото чуе. Но тъй като не разбира нищо от това, което чува, и от това, което казва, често се случва да бърка словореда.
Мечока не искаше да обиди Папагала и го запита:
— Може ли да се мине оттук за клетката на мечките?
Папагала отговори;
— Може ли да се мине оттук за мечките на клетката? Ох, колко съм глупав, пак се обърках.
Като видяха, че от него няма да научат нищо, нашите приятели продължиха внимателно. Една маймуна ги повика от клетката си с леко изсвирване.
— Хей, господа, елате насам!
— Нямаме време — отвърна Мечока, — имаме работа.
— Отделете ми само една минутка: от два дни се опитвам да счупя този лешник и не мога. Помогнете ми.
— Ще ви помогнем на връщане — каза Лукчо.
— Ами, приказвате си на вятъра — рече Маймуната, като клатеше глава. — И аз се обадих, за да се намеря на работа. Хич не се интересувам от този лешник и от всички лешници на света. Бих искала да се върна отново в гората, да подскачам между клоните и да хвърлям кокосови орехи по главите на пътешествениците. Каква полза ще има от кокосовите орехи, ако маймуните не ги хвърлят по главите на изследователите? Не, бих искала да зная за какво служат изследователите, ако няма кой да замерва главите им с кокосови орехи? Вече не зная кога съм хвърлила за последен път кокосов орех. Помня само, че този път изследователят имаше бръсната червена глава и беше истинско удоволствие да се меря в нея. Спомням си също, че ...
Но Лукчо и Мечока вече бяха далеч и не я чуваха.
— Маймуните — обясняваше Лукчо на Мечока — са глупави животни, които си губят времето в приказки. Започват да говорят за нещо и човек никога не знае с какво ще свършат. Но все пак съжалявам тази нещастница. Защо не спи? Защото не може да счупи лешника ли? Не, тя не спи, защото мечтае за далечната си родна гора.
Лъва също не спеше: погледна ги с крайчеца на окото си и даже не се обърна да види накъде отиват. Той беше благородно и умно животно и не се интересуваше от хор ските работи.
Така Лукчо и Мечока стигнаха без мъчнотии до клетката на мечката.
Бедните старци веднага познаха синчето си и му протегнаха лапите си през решетките.
Лукчо ги остави да се поздравят и прегърнат, после отвори клетката и каза:
— Стига сте хленчили! Вратата е отворена и ако не бяга те веднага, пазачът ще се събуди и тогава прощавай, свобода.
Като излязоха от клетката, затворниците продължиха да се поздравяват и прегръщат с Мечока, защото решетките вече не ги разделяха от техния син.
Лукчо беше също доста развълнуван.
„Клети ми татко — мислеше си той, — ние с тебе също ще се прегръщаме дълго, дълго, когато те освободя от затвора“.
— А сега да вървим! — каза той високо.
Двете стари мечки искаха да се сбогуват с едно семейство бели мечки, които живееха до едно езерце, после поискаха да наминат към клетката на Жирафата, която за жалост вече спеше. Междувременно в градината настъпи известно раздвижване и новината за заминаването на мечките проникна навсякъде.
Мечките бяха обичани от всички, но имаха и врагове. Един Тюлен, който не можеше да ги понася поради стара семейна вражда, започна да ръмжи толкова силно, че пазачът се събуди, макар да спеше дълбоко.
— Какво става? — запита той Слона.
— Не зная, пък и какво искате да се случи? На тоя свят няма нищо ново и нищо ново не ще се случи и тази нощ. Да не мислите, че сте на кино, където всеки десет минути се случва нещо ново и интересно!