Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
— Може би си прав — каза пазачът, — все пак ще пообиколя.
Като излезе навън, той почти налетя върху тримата бегълци.
— Помощ! — завика той. — Помощ!
Неговите помощници се събудиха и заобиколиха градината. Бягството стана невъзможно.
Лукчо и трите мечки се хвърлиха в едно езерце и се скриха под водата, като подаваха само носовете си.
Но за нещастие бяха попаднали в езерото на Тюлена.
— Ха! Ха! — се изсмя някой зад гърба им. Това беше Тюлена.
— С ваше позволение ще се посмея малко — каза той. — Ха! Ха!
— Господине — се обади Лукчо, треперейки от студ, — разбирам радостта ви. Но мислите ли, че е добре да се хилите зад гърба ни точно когато ни търсят!
— Охо, и още как! Ей сега ще кажа на пазача да ви хване.
Тюлена отиде веднага при пазача и неговите помощници. Мечките бяха уловени, даже пазачът се учуди, че залови три, докато търсеше само две. Освен това хвана и едно ново животно от неизвестен вид, което говореше като човек и което му каза:
— Господин пазач, както виждате, тук има някакво недоразумение. Аз не съм мечка.
— Виждам, но какво правеше в езерото?
— Къпех се.
— Щом е така, ще платиш глоба, защото къпането в градските градини е забранено.
— Аз нямам пари, но ако бъдете така добър...
— Аз не съм добър и докато не платиш глобата, ще те затворя при маймуните. Ще прекараш там нощта и после ще видим.
Отначало Маймунката го прие много любезно и започна веднага да бръщолеви.
— Разправях ви — каза тя, като седна на опашката си — за изследователя с червената глава. Щом ви казвам, че беше червена, значи, че наистина е била такава. Аз никога не лъжа, освен, то се знае, когато е необходимо. Но да си кажа правото, обичам лъжите. Лъжите имат особена сладост. Когато лъжа, чувствувам в устата си една сладост, една такава сладост, като че ли ...
— Слушайте — помоли я Лукчо, — не може ли да отложите разказа си за утре сутринта? Искам да поспя добре. защото имам нужда да възстановя силите си.
— Не може ли поне да ви изпея една приспивна песен? — предложи Маймуната.
— Не, благодаря, ще заспя и без нея.
— Може ли да ви под вия завивката?
— Не виждате ли, че няма завивка?
— Казах го, за да се намирам на приказки — промърмори Маймуната, — исках само да бъда учтива. Но щом искате да се покажа невъзпитана, ще го сторя веднага.
И Маймуната му обърна гръб засегната. Лукчо се усмихна и се възползува от случая, за да заспи. Маймуната очакваше, че Лукчо ще я помоли да се обърне отново, но като не чу нищо, реши да вземе сама почина. Тогава видя, че момчето беше вече заспало, и обидена повече от всякога, се сви в един ъгъл.
Лукчо остана два дни в клетката на маймуните. Децата, които отиваха в зоологическата градина заедно с бавачките си, се радваха и се смееха, понеже никога досега не бяха виждали маймуна, облечена като тях.
На третия ден Лукчо успя да изпрати една бележка на Черешко, който дойде в града с първия влак, плати глобата и нареди да го освободят веднага.
Лукчо го разпита най-напред за приятелите си и се разтревожи много, като узна, че те са изчезнали безследно.
— Просто не мога да разбера — каза той, като наведе глава. — Пещерата беше сигурно скривалище. Какво ли ги е накарало да я напуснат?
Глава деветнадесета
Описание на едно необикновено влакче
Черешко и Лукчо се качиха на влака, за да се върнат в замъка.
Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.
Тъкмо когато се готвеха да се качат във влакчето, Черешко чу гласа на Фасул, който казваше:
— Хайде; господин бароне. Ще блъснем още веднъж и ще се нареди.
Барон Портокал се качваше във влака, но неговият голям корем му причиняваше много неприятности. Фасул не успя да го изкачи на стъпалото. Той повика на помощ двама носачи, но и те не можаха да го помръднат. Най-после се притече на помощ и началникът на гарата и започна да бута с тях. Понеже буташе със свирка в уста, по едно време от усилие изсвири.
Машинистът помисли, че това е сигналът за тръгване, натисна ръчката и влакът потегли.
— Стой! Стой! — викаше началникът на гарата.