Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
— Ти не си бедняк, преструваш се на беден: по-добре иди да работиш.
— Не мога да намеря работа!
— Иди на гарата да пренасяш куфари.
Така и направи. От носене на куфари стана тънък като джобно ножче. От всеки от старите си костюми той успя да си направи половин дузина нови. Но един костюм остана непрекроен. Когато му отидете на гости, той ще ви го покаже тайно.
— Гледайте — ще каже, — гледайте колко бях дебел едно време!
— Не е възможно! — ще кажете вие удивени.
— Не вярвате, а? — ще се засмее баронът тържествуващ. — Попитайте, попитайте какви времена бяха тогава! Само в един ден изяждах толкова, колкото сега ми стига за три месеца. Гледайте какъв корем, какъв гръб, какъв задник!
А дукът? Ах, той не си мърда пръста дори и живее на гърба на барона. Всеки път, когато баронът му отказва нещо, той се качва на полилея и заплашва, че ще се убие, ако не го задоволят. И баронът, който е запазил от времето, когато беше дебел, само мекото си сърце, му угажда, като въздиша.
Чичо Тиквичка, напротив, вече не въздиша: сега е главен градинар на замъка и Домат е негов подчинен. Не ви ли харесва, че още се говори за Домат? Той беше известно време в затвора, но после му простиха. Сега мисли само да сади зеле и да коси тревата. Вярно, понякога се оплаква, но скришом, когато срещне Мерудия, който сега е разсилен в замъка.
Замък с разсилен? Изглежда ви чудно, но е така? Замъкът не е вече замък, а дом за игра. За деца, разбира се: има зала за пинг-понг, зала за рисуване, зала за куклен театър, за кино и така нататък. Разбира се, има и най-хубавата игра, тоест училището. Лукчо и Черешко седят един до друг на един чин и учат смятане, езици, история и всички други предмети, които човек трябва да знае, за да се предпазва от негодниците и да ги държи далеч от себе си. — Защото — казва често Лукан на сина си — негодниците на света са много и тези, които изгонихме, могат да се върнат.
Но аз съм сигурен, че няма да се върнат. Няма да се върне дори господин Грах, който избяга, без да се покаже, защото имаше твърде много грехове на съвестта си. Казват, че бил адвокат в една чужда страна, но мен това не ме интересува. Доволен съм, че излезе от нашата приказка, преди приказката да е свършила.
Щеше да е много неприятно да го влача със себе си до края. Забравих да ви кажа, че кмет на селото е майстор Гроздан, който, за да бъде на висотата на своето ново положение, се отказа от навика да си чеше главата с шилото. Само в тежки случаи се почесва с молива, но това е дребна работа.
Една сутрин стените на селото осъмнаха, покрити с големи надписи. По стените пишеше: „Да живее кметът!“
Кака Тиква пръсна слуха, че надписите си ги е написал сам майстор Гроздан.
— И това ми било кмет — каза лелята, — да пише нощем по стените.
Но всичко туй е лъжа. Надписите са от ръката на Праз, или по-точно, не от ръката, а от мустака му. Праз наистина беше ги написал с мустаците си, след като ги беше потопил в мастило. Това може да ви се каже, защото няма да ви дойде наум да подражавате на Праз. Нали сте още малки и не са ви поникнали още мустаци. Сега нашата история е напълно завършена. Наистина по света има още доста замъци и доста други негодници освен лимоните, но един по един всички те ще си отидат и в техните паркове ще заиграят децата. И нека бъде тъй, ние нямаме нищо против, нали?