Кървава музика [Blood Music - bg]

— Какви са вашите предположения за него?

Бернард се усмихна, но излезе малко фалшиво.

— Нямам право да говоря. Нека първо го изследваме в лабораторни условия. Ще използваме и опитни животни. Все отнякъде трябва да започнем. Мисля че Върджиловите… хм, колонии не могат да се прехвърлят на други организми. Те произлизат от негови собствени клетки. Ще мине време преди да открием как да ги предпазваме от имунната система на новия организъм.

— Както при вирусите и бактериите?

— Предполагам, че има прилики. Разликата е, че Върджил не е заразен — в обичайния смисъл на това понятие.

— Аз съм на друго мнение — възрази Едуард.

— Не смятате ли, че при този случай не бива да се опираме само на рутинни методи за диагностика?

— Виж, това не зная. — Слушайте — Едуард се наведе напред. — Какво ще спечелите от всичко това? Вие, лично?

— Едуард, за мен проблемът е чисто професионален. Не виждам никаква причина да не помогна с каквото мога. С моите познания за мозъка и нервите, с изследванията, които съм извършвал в областта на неврофизиологията и изкуствения интелект…

— Искате — заедно с Генетрон — да скриете Върджил от официалните власти — досети се изведнъж Едуард.

— Несправедливо е да ни обвинявате в подобни намерения — отвърна Бернард, но за миг гласът му прозвуча неуверено.

— Може и да е така. Но представете си, че станалото е непоправимо, доктор Бернард.

— Не ви разбирам.

— Лоши сънища и нищо повече, докторе.

Бернард присви очи и смръщи вежди. Ето едно изражение, което никак не подхождаше за корицата на „Тайм“ — в него имаше изненада, дори гняв.

— Съжалявам, но времето ми е ограничено. Исках само да се разберем като приятели.

— Разбира се — кимна хладно Едуард. — Надявам се, ще ми позволите да посещавам Върджил, когато лабораторията му започне да функционира. Въпреки несправедливите ми обвинения.

— Разбира се — повтори Бернард, но очевидно беше недоволен от постигнатия неуспех. Той се изправи и протегна ръка. Дланта му беше влажна — и той като Едуард бе изнервен.

— Предполагам, че това което дискутирахме остава строго поверително — рече Едуард.

— Не съм сигурен, дали имам право да го искам от вас. Нямаме подписан договор.

— Вярно — кимна Едуард.

— Ще ви изпратя.

— Ах, сетих се… — спря Едуард. — Да знаете нещо за една жена на име Кандис?

— Върджил спомена, че така се казвала приятелката му.

— Казвала, или казва?

— Мда, разбирам накъде биете — кимна Бернард. — Тя може да се окаже сериозен проблем.

— Не това имах пред вид. Въобще не мислех за вашите тайни.