Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Той се качи на горния етаж и надникна при всяко от спящите деца с надеждата, че така ще убие половин час от времето за убиване. Връщайки се долу в кухнята, установи, че бяха изтекли само пет минути и въздържайки се от повече бърбън заради убеждението си, че ще се напие, се опита да се ядоса. Понечи да счупи чашата, но се сети, че после ще трябва да почисти сам и я остави празна на барплота. Сърденето не му се бе отдавало никога. Още като дете бе прозрял, че няма причини да се сърди на никого — имаше само уморени хора, желаещи да се наслаждават на живота, добри души, заспали или будни, затворени сред пределите на вселената, която също, с красотата на всяка своя частица и волната си атмосфера, изглеждаше повече от добронамерена. Вместо това, за да забрави за времето, се опита за плаче, по се получи само смешно сухо сълзливо циврене на самотен мъж. Можеше да събуди децата. Излезе навън в задния двор. През клонаците на храсталака, останали голи, без листа, се загледа в светлините на колите, бързащи за вкъщи от гости, от филми, от срещи. Помисли си, че тази нощ ще разпознае светлините на нейната кола дори преди да са завили по алеята и ослепително да осветят двора. Но мястото продължаваше да е тъмно. Движението по пътя намаля. Той влезе обратно вътре. Часовникът в кухнята показваше единайсет и тридесет и пет. Отиде до телефона и се вторачи в него, озадачен от проблема, който представляваше, от невидимата бариера, която неговите пръсти не можеха да преодолеят. Така пропусна светлините на Джоан, завиващи в двора. Докато погледне натам, тя вече приближаваше към него. Бе излязла от замрялата кола и минаваше под кленовото дърво. Носеше бяло палто. Той отвори кухненската врата, за да я посрещне, и спонтанно появилия се в него импулс да я прегърне, да я настани в гърдите си като сърце, излязло от обвивката си и после върнало се обратно, му се стори абсурдно старомоден, приет като показен и фалшив от цялостното обезоръжаващо фамилиарничене към жена му.
— Как беше? — попита той.
Тя изпъшка:
— И двамата с усилие намираха думи да довършват изреченията си. Беше страшна мъка.
— Бедните души. Горката Джоан. — Припомни си за своята собствена мъка. — Нали обеща да се върнеш до единайсет.
В кухнята тя свали палтото си и го хвърли върху един стол.
— Така е, но щеше да бъде прекалено грубо да си тръгна точно тогава — и двамата бяха изпълнени с толкова добрина и любов. Бе ужасно разочароващо. Не ми дадоха възможност да се ядосам. — Лицето й изглеждаше зачервено, очите й — прекалено ясни и светещи, пробягнаха покрай неговите към барплота, където стоеше бърбъна.
— Можеш да си го изкараш на мен — предложи той.
— Прекалено съм уморена, прекалено объркана. Бяха толкова мили. Той не ти е сърдит, а тя въобще не можа да разбере защо аз трябва да й се сърдя на нея. Може и да съм откачила. Ще ми направиш ли едно питие?
Джоан седна на кухненския стол, отгоре върху палтото си.
— Те са като моите родители — рече замислено тя, — вярват в съвършенството на хората.
Той й подаде питието и подметна:
— Значи, тя не ти позволи да се ядосаш.
Джоан отпи и въздъхна. Приличаше на актриса, току-що слязла от сцената, с жестове, все още наситени с театрална пресиленост.
— Попитах я как би се чувствала тя, а тя ми отвърна, че щяла да се радва, ако съм била спала с него, че ако въобще той трябвало да спи с друга жена, тя предпочитала това да съм аз, че съм щяла да бъда като дар, който тя би му поднесла от любов. През цялото време продължаваше да ме нарича своята най-добра приятелка. Вече цяла година, откакто чувствам тая неловкост помежду ни, и сега, разбира се, знам защо. Цяла годила тя се усуква около мен с тая кротка дяволита безочливост и през цялото това време имаше нещо не наред, което все не можех да разбера.