Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Но случи се така, че на другия ден, докато Марсел се разхождаше в парка, очите му се спряха на края на една леха върху някакъв храст, чийто вид го порази.
Беше едно жалко тревисто растение, с редуващи се овални, остри и Двойни листа, с червени едри цветове във форма на еднолистни камбанки, със закрепена по средата дръжчица.
Марсел, който беше изучавал ботаниката само като любител, си спомни, че този храст принадлежи по характерните си черти към рода на беладоната. Във всеки случай откъсна едно дребно листче и го сдъвка леко, продължавайки разходката си.
Не беше се излъгал. По натежаването на крайниците си, придружено с леко гадене, той скоро разбра, че има в ръцете си естествена лаборатория за беладона, тоест най-силния от наркотиците.
Като продължаваше да се скита, стигна до изкуственото езерце, което се простираше в южната част на парка. В един от краищата му се спущаше водопад, раболепно копие на водопада в Боа дьо Булон.
„Къде ли изтича водата от този водопад?“ — запита се Марсел.
Най-напред в коритото на една рекичка, която, след като опишеше дванайсетина извивки, изчезваше на границата на парка.
Навярно там се намира някой савак и по всичко изглежда, реката изтича, изпълвайки го, през един от подземните канали, които напояват равнината извън Щалщадт.
Марсел се досети, че там има изходна врата. Това не е, очевидно, голяма пътна врата, но все пак врата.
„Ами ако каналът е преграден с желязна решетка! — възрази му гласът на благоразумието.
— Който не рискува, не печели! Пилата не е измислена, за да я яде ръжда, а има прекрасни пили в лабораторията!“ — отвърна друг ироничен глас, който диктува смелите решения.
За две минути решението на Марсел беше взето. Дойде му наум една идея — това, което се нарича идея! — може би неосъществима, но която той щеше да се опита да осъществи, ако смъртта преди това не го изненада.
Тогава той се върна непринудено към храста с червените цветове, откъсна от него два-три листа, така че пазачите му да могат без друго да го видят.
После, щом си влезе в стаята, почна, все тъй явно, да суши тези листа на огъня, стри ги между дланите и ги смеси с тютюна си.
През следващите шест дни Марсел за своя безкрайна изненада се събуждаше жив всяка сутрин. Възможно ли беше Хер Шулце, когото не виждаше вече и не срещаше никога през време на разходките си, да се е отказал от намерението си да се отърве от него? Несъмнено не, както не се беше отказал от намерението да разруши града на доктор Саразен.
Марсел се възползува от позволението да продължи да живее и всеки ден подновяваше тактиката си. Той гледаше, разбира се, да не пуши беладона и за тази цел имаше два пакета тютюн: единия за лично ползуване, другия — за всекидневната си манипулация. Целта му беше чисто и просто да събуди любопитството на Арминиус и Зигимер. Като закоравели пушачи, тези животни скоро щяха да забележат храста, от който той береше листата, щяха да поискат да му подражават и да опитат вкуса, който този примес дава на тютюна.
Сметката му излезе вярна и предвиденият резултат настъпи, така да се каже, от само себе си.
На шестия ден — беше в навечерието на съдбоносния 13 септември — Марсел, като погледна зад себе си с крайчеца на окото, без да издава намерението си, видя със задоволство как пазачите му се запасяват със зелени листа.
Един час по-късно той се увери, че ги сушеха на огъня, стриваха ги между грубите си мазолести длани, смесваха ги с тютюна си. Те като че си облизваха предварително устните!
Възнамеряваше ли Марсел само да приспи Арминиус и Зигимер? Не. Не стигаше само да се изплъзне от тяхната бдителност. Той трябваше и да намери възможност да мине по канала през водната маса, която се разливаше в него, дори ако този канал беше много километри дълъг. А Марсел бе измислил средството. Наистина вероятността да загине беше девет на десет, но той беше отдавна решил да пожертвува живота си, и без това вече обречен.
Вечерта настъпи, а заедно с нея и часът за вечеря, после часът на последната разходка. Тримата неразделни поеха към парка.
Без да се колебае, без да губи ни минута, Марсел се запъти решително към издигнатата в една горичка сграда, дето се помещаваше работилницата с моделите. Избра една отдалечена пейка, натъпка лулата си и запуши.
Тозчаз Арминиус и Зигимер се наместиха на съседната пейка и засмукаха дълбоко приготвените си лули.
Действието на наркотика се прояви скоро.
Не минаха и пет минути, двамата тромави тевтонци почнаха да се прозяват и да се протягат хубавичко като мечки в клетка. Мъгла забули очите им; ушите им бръмчаха, лицата им от ясночервени, станаха вишневочервени; ръцете им се отпуснаха неподвижни; главите им се отметнаха върху облегалото на пейката.