Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Като разбираше, че е безполезно да възразява на хер Шулце, Марсел не се и опита повече да спори с него.
Двамата напуснаха стаята със снарядите, чиито тайни врати се затвориха след тях, и слязоха в трапезарията.
С най-естествения вид на света хер Шулце поднесе своята халба бира към устата си, натисна един звънец, накара да му донесат друга лула, за да замени счупената, и като се обърна към слугата, го попита:
— Арминиус и Зигимер тук ли са?
— Да, господине.
— Кажете им да бъдат наблизо.
Когато слугата напусна трапезарията, Краля на стоманата, обърнат към Марсел, го изгледа дълго в лицето.
Марсел не наведе очи пред този добил метална твърдост поглед.
— Действително ли — рече той — ще изпълните това си намерение?
— Действително. Аз знам приблизително до десета от секундата, по дължина и ширина, положението на Франсвил и на 13 септември в единадесет часа и четиридесет и пет вечерта той ще престане да съществува.
— Може би трябвало да държите този план в абсолютна тайна!
— Драги мой — отговори хер Шулце, — вие никога няма да се научите да бъдете логичен. Това ме кара да съжалявам по-малко за ранната ви смърт.
При тези последни думи Марсел се изправи.
— Как не разбрахте — добави хладнокръвно хер Шулце, — че аз говоря за намеренията си само пред тези, които не ще могат да ги разкажат?
Звънецът звънна. Арминиус и Зигимер, двама гиганти, се появиха на вратата на трапезарията.
— Вие поискахте да узнаете тайната ми — рече хер Шулце, — знаете я! Сега ви остава само да умрете.
Марсел не отговори.
— Вие сте много умен — продължи хер Шулце, — за да допуснете, че мога да ви оставя да живеете сега, когато знаете как да постъпите с моите планове. Това би било непростимо лекомислие, това би било нелогично. Величието на моята цел ми забранява да опороча успеха й зарад някакво относително тъй нищожно съображение, каквото е животът на един човек — дори на такъв човек като вас, драги мой, чиято добра мозъчна организация особено ценя. Затова съжалявам истински, че един порив на самолюбие ме увлече толкова и ме принуждава сега да ви премахна. Но вие трябва да разберете — пред лицето на интересите, на които съм се посветил, няма място за чувства. Аз мога да ви кажа сега, че вашият предшественик Зоне умря само защото беше проникнал в моята тайна, а не от взрива на торбичката динамит!… Правилото е абсолютно, то трябва да бъде непреклонно! Аз не мога нищо да променя в него.
Марсел гледаше хер Шулце. По звука на гласа му, по животинската упоритост на плешивата му глава разбра, че е изгубен. Затова не се опита дори да протестира.
— Кога ще умра и от каква смърт? — попита той.
— Не се безпокойте за тази подробност — отговори спокойно хер Шулце, — Вие ще умрете, но страданието ще ви бъде спестено. Една сутрин няма да се събудите. Ето всичко.
По знак от Краля на стоманата Марсел бе отведен и затворен в стаята си, чиято врата пазеха двамата гиганти.
Но когато остана сам, той помисли, потрепервайки от мъка и гняв, за доктора, за всички близки, за всичките си сънародници, за всички, които обичаше!
„Смъртта, която ме очаква, не е нищо — каза си той. — Но как да предотвратя опасността, която заплашва града!“
Девета глава
„Р. Р. С.“
Положението наистина беше извънредно тежко. Какво можеше да стори Марсел, който в тези преброени сега за него часове виждаше може би как идва със залеза на слънцето последната му нощ.
Той не спа нито миг — не от страх, че няма да се събуди вече, както беше казал хер Шулце, а защото мисълта му под впечатлението за неизбежната катастрофа не смогваше да се откъсне от Франсвил.
„Какво да направя? — повтаряше си той. — Да разруша това оръдие… Да вдигна във въздуха кулата, на която то е монтирано? А как ще мога да направя това? Да избягам? Да избягам, когато тези двама гиганти вардят стаята ми! И после, дори ако успея преди 13 септември да напусна Щалщадт, как ще попреча на това?… Но може би ако не мога да спася нашия скъп град, ще мога поне да спася жителите му, да изтичам при тях, да им извикам: «Бягайте! Бягайте веднага! Застрашени сте да загинете от огън и желязо! Бягайте всички!»“
После мислите на Марсел се устремиха в друга посока.
„Този мръсен Шулце! — мислеше той. — Дори да допуснем, че е преувеличил разрушителното действие на своя снаряд и да не може да обхване с неугасимия си огън целия град, сигурно е, че може отведнъж да опожари значителна част от него! Той е измислил ужасен снаряд и въпреки разстоянието между двата града този страхотен топ ще може да изпрати до него своя снаряд! Една първоначална скорост, двайсет пъти по-голяма от постигнатата досега скорост! Нещо около две хиляди метра, две и половина левги в секунда! Но това е почти третината от скоростта, с която земята се движи по орбитата си! Та възможно ли е това?… Да, да!… Ако оръдието му не се пръсне при първия гърмеж!… А то няма да се пръсне, защото е направено от метал, чиято устойчивост е почти безкрайна! Мръсникът знае много точно положението на Франсвил! Без да излезе от леговището си, той ще прицели оръдието си с математическа точност, и, както казва сам, мината ще падне в самия център на града! Как да предупредя злочестите жители!“