Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Марсел не беше склопил очи, когато денят изгря. Той стана тогава от леглото, на което напразно бе лежал през цялото това трескаво безсъние.
„Хайде — каза си той — ще остане за следната нощ! Този палач, който иска да ми спести страданията, чака навярно сънят, надвил безпокойството, да ме обори! И тогава!… Но каква ли смърт ми готви? Смята ли да ме умъртви с циановодороден газ, докато спя? Ще вкара ли в стаята ми въглероден двуокис, който има в неограничено количество? Няма ли да употреби, по-скоро същия газ в течно състояние, какъвто слага в стъклените си снаряди и чието внезапно превръщане в газообразно състояние ще предизвика сто градуса студ! И на другата сутрин на мястото ми, на мястото на това яко, добре сложено, изпълнено с живот тяло ще намерят някоя изсъхнала, заледена, вкоравена мумия!… Ах, мерзавецът! Хубаво, нека сърцето ми изсъхне, ако трябва, нека животът ми замръзне в непоносимата температура, само приятелите ми, д-р Саразен, семейството му, Жана, моята малка Жана да се спасят! А затова трябва да избягам… Така значи, ще избягам!“
Изрекъл последната дума, Марсел инстинктивно, макар и да се смяташе затворен в стаята си, сложи ръка върху ключалката на вратата.
За безкрайна негова изненада вратата се отвори и той можа да слезе, както обикновено, в градината, дето беше свикнал да се разхожда.
„Ах — възкликна той, — аз съм затворен в Централния блок, а не в стаята си! Това е вече нещо!“
Само че щом излезе, Марсел видя, че, макар и привидно свободен, не може да направи крачка, без да бъде съпроводен от двете лица, които се обаждаха на историческите или по-скоро праисторическите имена Арминиус и Зигимер.
Той неведнъж се беше питал, когато ги срещаше на пътя си, каква длъжност изпълняват тези два колоса със сиви плащове, с вратове на бик, с херкулесови мишци, с червени лица, обрасли с барачести мустаци и гъсти като храсти бакенбарди.
Сега знаеше тяхната служба. Те бяха изпълнители на върховните заръки на хер Шулце и временно негови телохранители.
Двамата гиганти не го изпускаха от очи, спяха пред вратата на стаята му, тръгваха подире му, ако излезеше в парка. Те бяха затъкнати с револвери и ками и това страшно въоръжение, прибавено към униформата им, подчертаваше още повече този надзор.
А бяха неми като риби. Марсел поиска с дипломатична цел да завърже разговор с тях, но получи в отговор само свирепи погледи. Дори когато им предложи чаша бира, това предложение, което той основателно смяташе за неотразимо, остана безплодно. След петнадесет часа наблюдение той откри у тях само един порок — един-единствен — лулата, която те си позволяваха да запушат, когато вървяха по петите му. Можеше ли Марсел да използува този единствен порок за своето спасение? Той не знаеше, не можеше още да си представи, но беше се заклел пред себе си да избяга и не биваше да пренебрегне никое средство, което можеше да улесни бягството му.
А трябваше да се бърза. Само че как да стане това?
Марсел беше сигурен, че при най-малкия знак на бунт или на бягство ще получи два куршума в главата. Дори и да не го улучеха, той се намираше в самия център на една тройна укрепена линия, обкръжена от три реда часови.
Според обичая си някогашният ученик на Средищното училище си постави задачата като математик.
„И тъй имаме един човек, наблюдаван от безсъвестни нехранимайковци, всеки от които е по-силен от него и освен това въоръжен до зъби. Пита се най-напред как този човек ще се изплъзне от бдителността на своите пазачи. Ако това се постигне, остава да излезе от тази крепост, чиито изходи са строго наблюдавани…“
Марсел прехвърли през ума си сто пъти този двоен въпрос и сто пъти се натъкна на една невъзможност.
Най-сетне дали крайно тежкото положение не пришпори неговата изобретателност? Случаят ли единствен му помогна да намери изхода? Трудно би било да се каже.