Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Търпи се — измърмори той.
— Помогни ми да свалим пуловера му — каза тя на Рейчъл и двете жени го съблякоха грижовно и бързо.
Той беше доволен, че бе обул бермудите, иначе щяха да му свалят и панталоните. Не страдаше от излишна свенливост, но въпреки това не би се чувствал спокоен да се отнасят с него като с кукла Барби. Сейбин безпристрастно огледа моравата кожа около шевовете на крака си и се опита да прецени доколко бе увреден мускулът. Важно беше да може не само да се държи на краката си, и то съвсем скоро. Пораженията на рамото му, където системата от мускули и сухожилия беше по-сложна, щяха да бъдат отстранени по-бавно, ала сега най-важно за него беше да се раздвижи. В момента, в който вземеше решение да действа, щеше да му се наложи да се движи бързо. Сложиха му нови превръзки и отново му облякоха пуловера.
— Ще дойда след няколко дни, за да сваля шевовете — каза Хъни и се зае да прибира чантата си. Сейбин бе впечатлен, че тя нито веднъж не го попита за името му и не му зададе никакви въпроси, които нямаха връзка с физическото му състояние. Или беше поразително нелюбопитна, или бе решила, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Де да мислеше така и Рейчъл. За него беше правило да не замесва цивилни граждани. Работата му беше прекалено опасна и въпреки че познаваше рисковете на професията си и ги приемаше, нямаше как Рейчъл да разбере какъв голям риск бе поела, като му бе помогнала.
Тя излезе с Хъни и той закуцука до вратата, откъдето ги наблюдаваше, докато стояха до колата и си говореха на нисък глас. Кучето Джо зае позиция до най-долното стъпало. Глухо ръмжене съпътстваше погледа му първо към Сейбин на вратата, после обратно към Рейчъл, сякаш не можеше да реши накъде да насочи вниманието си. Инстинктът му подсказваше да пази Рейчъл, но същевременно не му позволяваше да пренебрегне чуждото присъствие на Сейбин на вратата.
Хъни се качи в колата и потегли. Рейчъл й махна за сбогом и се върна при верандата.
— Успокой се — нежно смъмри кучето тя и лекичко го потупа по шията. Ръмженето му се усилваше. Рейчъл вдигна поглед и видя Сейбин да се приближава към входната площадка.
— Не се приближавай прекалено до него — предупреди го тя. — Той не харесва мъже.
Сейбин любопитно погледна кучето от разстояние.
— Откъде го намери? Той е тренирано бойно куче.
Изненадана, Рейчъл погледна Джо, който стоеше съвсем близо до крака й.
— Просто един ден се появи, мършав и окаян. Споразумяхме се аз да го храня, а той да се навърта наоколо. Не е бойно куче.
— Джо — рязко каза Сейбин, — долу.
Тя усети как животното потрепери, сякаш го удариха. Докато наблюдаваше мъжа, той смразяващо изръмжа. Всяко мускулче в тялото му трептеше, сякаш не можеше да устои на порива да се нахвърли върху врага си, ала Рейчъл го хвана. Преди да осъзнае опасността, тя коленичи и го прегърна през шията, като тихичко му говореше, за да го успокои.
— Всичко е наред — гукаше Рейчъл — Сейбин няма да те нарани, обещавам ти. Всичко е наред.
Когато Джо се успокои, тя се качи на верандата и нарочно погали ръката на Сейбин, за да я види кучето. Сейбин наблюдаваше Джо, без да изпитва ни най-малък страх от него, но не го насъскваше. Трябваше да изчака, докато кучето го приеме, поне дотолкова, че да му позволи да излезе от къщата, без да го нападне.
— Вероятно неговият стопанин е злоупотребил с него — рече той. — Имаш късмет, че не те е изял първия път, когато си излязла от къщата.
— Мисля, че грешиш. Възможно е да е куче пазач, ала едва ли е обучен да напада. На него дължиш много. Ако не беше Джо, нямаше да мога да те довлека от плажа — изведнъж Рейчъл осъзна, че ръката й бе все още върху неговата и бавно се движи нагоре-надолу. Бързо я отдръпна. — Готов ли си да се прибереш? Сигурно си се изморил вече.
— След минута — Сейбин бавно огледа боровата горичка вдясно и криволичещия наляво път, като се мъчеше да запомни подробностите, които можеше да му потрябват в бъдеще. — На какво разстояние се намираме от главното шосе?
— На около осем или девет километра, предполагам. Това е частен път. Слива се с пътя от ранчото на Рафърти, преди да се влее в шосе номер деветнайсет.
— Накъде е плажът?
Тя посочи към боровата горичка.
— Надолу през боровете.
— Имаш ли лодка?
Рейчъл го погледна с ясните си сиви очи.
— Не. Единственият начин за бягство е пеша или с кола.
Устните му леко се извиха в усмивка.
— Нямам намерение да крада колата ти.
— Така ли? Все още не знам какво става и защо са те простреляли, след като си толкова добър човек.
— След като имаш разни съмнения, защо не повика полицията? — отвърна той с леден глас. — Очевидно не носех бяла шапка, когато си ме намерила.