Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Извадих те от водата и те довлякох тук. Мисля, че си ударил главата си в някоя скала в устието на залива. Имаше сътресение и беше изпаднал в шок. Куршумът все още беше в рамото ти.
Той се намръщи.
— Знам. Извади ли го?
— Не аз. Извиках ветеринаря.
Едно нещо поне го стресна, ала и това изражение бързо премина.
— Ветеринар ли?
— Трябваше да направя нещо, а лекарите са длъжни да докладват за всички огнестрелни рани.
Сейбин я погледна замислено.
— Ти не искаше да се разчува?
— Помислих, че ти няма да искаш да се разчува.
— Правилно си помислила. После какво се случи?
— Погрижих се за теб. Два дни ти беше в безсъзнание. После започна да се събуждаш, но поради високата температура отново изпадаше в несвяст. Не разбираше какво се случва.
— А агентите от ФБР?
— Те не бяха от ФБР. Проверих.
— Как изглеждаха?
Рейчъл се почувства като на разпит.
— Онзи, който се нарече Лоуъл, е слаб, мургав, около един и седемдесет, към четиридесетгодишен. Другият, Елис, е висок, с добра външност, като от реклама за паста за зъби, със светлокафява коса и сини очи.
— Елис — рече той, сякаш на себе си.
— Направих се на ударена. Това ми се стори най-безопасното нещо, което можех да направя, докато ти се събудиш. Приятели ли са ти?
— Не.
Настана тишина. Тя заразглежда ръцете си в очакване на следващия въпрос. Тъй като нищо не последва, Рейчъл се опита да зададе свой въпрос:
— Трябваше ли да се обадя на полицията?
— Щеше да е по-безопасно за теб, ако го беше направила.
— Поех премерен риск. Реших, че шансовете са повече на моя страна, отколкото на твоя — тя си пое дълбоко въздух. — На времето работех като разследващ репортер. В онези дни станах свидетел на някои неща, които се потулиха, направих свое разследване и открих нещо, преди да ме предупредят да не ровя повече. Ти можеше да се окажеш или наркопласьор, или избягал престъпник, но в пресата не се появи нито дума в потвърждение на това. Можеше да се окажеш и агент. Бяха стреляли по теб два пъти. Беше в безсъзнание и не можеше да се защитиш, нито да ми кажеш нещо. Ако те търсеха, в болницата нямаше да имаш никакъв шанс.
Сейбин наведе поглед, за да прикрие изражението си.
— Имаш доста развинтено въображение.
— Нали? — тихо се съгласи Рейчъл.
Той се облегна на стола и присви очи, докато си наместваше рамото.
— Кой друг знае, че съм тук, освен ветеринаря?
— Никой.
— Тогава как ме домъкна тук сама? Или ветеринарят ти помогна? Ти не си Супермен.
— Сложих те върху един юрган и те влачих догоре с помощта на кучето. Може би за него това беше игра — сивите й очи помръкнаха, когато си спомни за херкулесовите усилия, докато се опитваше да го вкара в къщата. — Когато дойде Хъни, те качихме на леглото.
— Хъни ли?
— Ветеринарката. Хъни Мейфийлд.
Сейбин наблюдаваше спокойното й лице и се чудеше какво ли му спестява. На какво разстояние го беше влачила? Как го беше качила по стъпалата? Той самият беше изнасял ранени мъже от полесражението и знаеше колко е трудно, дори когато си трениран и силен. Превъзхождаше я по тегло поне с тридесет килограма. Нямаше как да го е вдигнала. Възможно бе да го лъжеше, че никой не й е помогнал, ала нямаше причина да го прави. Сейбин можеше да чете между редовете. Всеки друг, който би намерил безжизнен мъж на брега, би извикал полицията веднага. Но тя не беше го направила. Малцина биха преценили вариантите и обстоятелствата, които Рейчъл Джоунс беше взела предвид. Хората просто не мислеха за тези неща. Те не бяха част от техния живот. Това се случваше само във филмите и книгите, и следователно не беше истина. Какъв ли бе бил животът й, щом проявяваше такава предпазливост и съобразителност за нещо, което не засягаше нейния опит.
И двамата едновременно чуха звука от наближаваща кола. Тя веднага стана от стола и постави ръка на рамото му.
— Иди в банята и затвори вратата — каза с равен глас, без да забелязва как веждите му се надигнаха от заповедния й тон. Рейчъл отиде до прозореца и погледна навън. Тогава напрежението видимо напусна тялото й.
— Хъни е. Всичко е наред. Предполагам, че любопитството й я е накарало да дойде.
Шеста глава
— Как е главоболието? — попита ветеринарката и погледна в очите му. Беше висока жена с едър кокал, с дружелюбно, изпъстрено с лунички лице, и пипаше леко. Сейбин реши, че я харесва. Имаше добро отношение към болните.