Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Каквото и да са искали да кажат авторите — или хората, представящи се за автори на „Червената змия“, те са сполетени от същата участ, както Факар ул Ислям. Луи Сен Максан и Гастон дьо Коке са намерени обесени на 6 март 1967 г., а Пиер Фьожер — на 7 март.

Първото, което ти хрумва, е, че смъртта им по някакъв начин е свързана с написването и издаването на „Червената змия“. Ала както и при злополуката с палестинеца, не можехме да пренебрегнем и вероятността да има друго обяснение. Ако някой е искал да създаде зловеща мистериозност, едва ли е срещнал особени трудности. Достатъчно е било да прегледа вестниците, за да намери някоя загадъчна смърт, или както е в нашия случай, три загадъчни смърти. После преспокойно е могъл да припише брошурата, която е сътворил сам, на покойниците и да я депозира с по-ранна дата върху титулната страница — 17 януари, в Националната библиотека. На практика е невъзможно някой да изобличи подобна измама. Но кому е нужна тя? Защо някой ще се стреми да създава впечатление, че са извършени насилие и убийство, да плете такива интриги? Подобен замисъл едва ли ще отблъсне изследователите. Обратното, още повече ще привлече вниманието им.

От друга страна обаче, ако това не бе измама, се изправяхме пред някои твърде озадачаващи въпроси. Дали например тримата мъже са се самоубили или са били убити? При така създалите се обстоятелства самоубийството изглеждаше безсмислено. Както и убийството. Разбираемо е, ако някой реши да премахне трима мъже, та те да не разкриват взривоопасна информация. В този случай обаче информацията вече бе обществено достояние, брошурата се пазеше в Националната библиотека. Дали пък убийствата — ако наистина ставаше дума за убийства, не бяха форма на наказание, на възмездие? Или пък предупреждение към онези, които в бъдеще биха могли да разкрият други факти? Подобни обяснения ни се сториха безпочвени. Ако някой е ядосан, че е изтекла информация, или ако смята да предотврати бъдещи разкрития, той не привлича вниманието върху себе си, като извършва три зловещи сензационни убийства, освен ако не е убеден, че никой няма да се рови в тях и да ги разследва.

Нашите премеждия по време на проучването не бяха, слава Богу, така драматични, но и те бяха съпътствани от загадки. Така например често се натъквахме на препратки към книгата „Съкровището на Меровингите в Рен Льошато“ от някой си Антоний Отшелника. Направихме си труда да я потърсим и доста бързо я открихме в каталога на Националната библиотека. Оказа се обаче невероятно трудно да я получим. В продължение на една седмица всеки божи ден ходехме и попълвахме съответния фиш колкото да ни го върнат с щемпела „заета“. По принцип това не е нещо необичайно. Но след две седмици започнаха да ни глождят съмнения — пък и се отчаяхме, защото не можехме да останем още в Париж. Обърнахме се за съдействие към един библиотекар. Той ни обясни, че томчето ще бъде „заето“ три месеца — това вече наистина бе необичайно, — и че не можем да го поръчаме, преди да е върнато в хранилището.