Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Какъвто и да е отговорът на тази загадка, в околностите на Рен Льошато е имало тамплиери най-малко от средата на XII в. През 1285 г. край Шампан сюр Од на няколко километра от Безю вече е имало тамплиерски храм. Въпреки това в края на XIII в. Пиер дьо Воазен, владетел на Безю и Рен Льошато, кани в областта още неколцина тамплиери, дотогава живели в провинция Русийон на Арагонското кралство66. Това свежо попълнение тамплиери се установява на върха на планината Безю, където построява наблюдателница и параклис. На пръв поглед те са повикани в Безю, за да охраняват района и пътя през долината, по който поклонниците отиват в Сантяго де Компостела. Не е ясно обаче защо се е наложило да бъдат канени от другаде още тамплиери. Първо, те едва ли са били толкова много, че числеността им да има някакво значение. Второ, в областта вече има рицари от ордена. И накрая, Пиер дьо Воазен разполага със своя войска, която заедно с местните тамплиери е достатъчна, за да брани околността. Защо тогава в Безю са дошли тамплиери от Русийон? Според местните предания тяхната цел е била да шпионират. А също да изровят, да скрият или да пазят някакво съкровище.
В каквото и да се е състояла тайнствената им мисия, те явно са се ползвали с неприкосновеност. На 13 октомври 1307 г. единствени те измежду всички тамплиери във Франция не са подложени от Филип Хубави и неговите сенешали на гонения. В онзи съдбовен ден тамплиерите в Безю са ръководени от някой си сеньор Дьо Гот67. А преди да стане папа и да вземе името Климент V, мекушавият архиепископ на Бордо, пионка в ръцете на крал Филип Хубави, се казва Бертран дьо Гот. Нещо повече, майката на новия Понтифекс, Ида дьо Бланшфор, е роднина на Бертран дьо Бланшфор. Дали папата не е знаел някаква тайна, в която единствено неговото семейство е било посветено чак до XVIII в., когато абат Антоан Бигу, кюре на Рен Льошато и изповедник на Мари дьо Бланшфор, не написва документите, намерени от Сониер? В такъв случай не е изключено папата да е закрилял по някакъв начин своя родственик, водач на тамплиерите в Безю.
Историята на тамплиерите, живели в околностите на Рен Льошато, е изпълнена с не по-малко озадачаващи загадки от историята на ордена като цяло. Натъкнахме се обаче и на редица факти, например ролята на Бертран дьо Бланшфор, които сякаш свързват общите загадки с тайните от местен характер.
Междувременно се сблъскахме с какви ли не странни съвпадения, които бяха прекалено много, че да са плод на случайността. Дали наистина не ставаше дума за добре премислен план? Ако такъв план съществуваше, той явно не е паднал от небето, някой го бе разработил. Всички доказателства, с които разполагахме, все повече ни навеждаха на мисълта, че е съществувала добре смазана тайна организация, състояща се вероятно от неколцина души, дори от орден, дърпащ конците иззад кулисите. Не ни се наложи да търсим потвърждение, че наистина е имало такъв орден. То сякаш дойде само.
4. Тайните документи
Най-неочаквано попаднахме на доказателство, че освен тамплиерите и цистерианците е съществувал трети, таен орден. В началото обаче това ни се видя несериозно. Източникът на сведенията ни се струваше прекалено ненадежден, неясен и мъгляв. Не можехме да се осланяме на него, докато не се убедяхме в достоверността му.
През 1956 г. във Франция започват да излизат множество книги и брошури, статии и други материали, свързани с Беранже Сониер и загадката на Рен Льошато, които непрекъснато се увеличават, за да се превърнат днес в същинска „индустрия“. Самото им количество, както и усилията и средствата, нужни за тяхното написване и публикуване, вече говорят достатъчно красноречиво, че става дума за нещо от огромно, ала все още недоизяснено значение.
Нищо чудно, че случаят изостри интереса на независими изследователи, които подобно на нас също допринесоха с проучванията си огромното количество материали да набъбне още повече. Първоначалните публикации обаче като че ли идваха от един и същи източник. Някой очевидно имаше сметка да подклажда интереса към Рен Льошато и да даде тласък за нови и нови публикации и изследвания. При всички положения не се водеше от чисто финансови съображения. Обратното, подбудите явно бяха пропагандни и целяха да придадат достоверност на нещо. Който и да стоеше зад подобна пропаганда, той успя да насочи вниманието към някои факти, без да излиза на авансцената.
От 1956 г. съвсем целенасочено „изтичат“ съществени факти и подробности, повечето от които явно идват пряко или косвено от „вътрешен“, „добре запознат“ източник. Най-често съдържат допълнителна информация, обогатяваща вече известните данни и така запълваща белите петна в нашата главоблъсканица. И досега обаче не са ясни значението, смисълът на самата главоблъсканица. Всеки нов факт, вместо да разсее тайнствеността около случая, обратното, само я засилва. В резултат се трупат още и още примамливи алюзии, предизвикателни намеци, многозначителни препратки. Изправен пред тази лавина от сведения, читателят има чувството, че някой го разиграва, прилъгва го с поредното „късче“ любопитна информация, та да го тласне към следващия извод, и неизменно му внушава, че зад всичко това се крие някаква тайна — изключително важна и взривоопасна.
66
Mazieres. Op. cit., p. 234.
67
Абат Мазиер го сподели в личен разговор с Хенри Линкълн.