Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Книгата, издадена под псевдонима „Мадлен Бланкасал“, е озаглавена „Потомците на Меровингите и загадката на Разес от времето на вестготите“: Разес е старото име на областта, откъдето е родом Сониер. Според титулната страница книгата е издадена първо на немски и е преведена на френски от Валтер Селс-Назер, още един псевдоним, съставен от св.св. Селс и Назер, на които е посветена църквата в Рен Лебен. Като издател е посочена Великата ложа Алпина, най-голямата масонска ложа в Швейцария, съответствие на Великата ложа на Великобритания и Великият изток на Франция. Не се обяснява защо една съвременна масонска ложа ще проявява такъв интерес към загадката, забулила живота на никому неизвестен френски свещеник от XIX в. и историята на неговата енория отпреди хиляда и петстотин години. Един от нашите колеги, както и независим изследовател зададоха този въпрос на ръководителите на Ложа Алпина. Те отрекоха да знаят нещо не само за издаването на книгата, но и за нейното съществуване. Въпреки това друг изследовател твърди, че я е виждал с очите си в библиотеката на ложата70. След време установихме, че в още две брошури като издател е посочена Алпина.
Измежду всички издания, съхранявани в Националната библиотека, най-важен е сборникът, онасловен „Тайни досиета“. Той е с каталожен номер 40 lm 249 и сега е прехвърлен на микрофиш. Доскоро обаче представляваше тъничко неугледно томче, нещо като папка с твърди корици, в която бяха събрани какви ли не наглед несвързани материали: изрезки от вестници, писма, залепени върху опакото на вече използвани листове, брошури, множество родословия и една-единствена страница печатен текст, явно откъсната от друга книга. От време на време някой от тези хвърчащи листове изчезваше, на негово място се появяваха други. Имаше и места, редактирани и допълнени с бележки, написани на ръка със ситен почерк. По-късно тези страници биваха заменяни с нови, този път печатни, в които бяха включени и всички предишни поправки.
Родословията в „Досиетата“ са съставени от някой си Анри Лобино, чието име фигурира и на титулната страница. От два от другите материали в папката се разбира, че и „Анри Лобино“ е псевдоним: „Лобино“ се казва улицата, на която е семинарията „Св. Сюлпис“ в Париж, и че родословията всъщност са съставени от някой си Лео Шидлоф, австрийски историк и антиквар, живял в Швейцария и починал през 1966 г. С тази оскъдна информация се опитахме да научим нещичко за Лео Шидлоф.
През 1978 г. успяхме да открием дъщеря му, която живее в Лондон. Тя потвърди, че баща й е австриец. Не бил обаче историк и антиквар, не съставял родословия, бил специалист и търговец на миниатюри, за които бил написал и два труда. През 1948 г. се бил установил в Лондон, където живял чак до смъртта си. Бил починал във Виена през 1966 г., както се посочваше и в „Тайните досиета“.
Госпожица Шидлоф бе категорична, че баща й никога не е проявявал интерес към родословията, към династията на Меровингите или мистериозните събития в Южна Франция. Тя обаче сподели с нас, че ние не сме единствените, останали с това погрешно впечатление. През 60-те години например той непрекъснато получавал писма, по телефона от Европа и Съединените щати му се обаждали някакви непознати, настояващи да се срещнат с него, за да обсъдели неща, за които баща й нямал и най-малка представа. След смъртта му през 1966 г. госпожица Шидлоф отново била затрупана със същинска лавина от писма, чиито податели най-често я питали за архива на баща й.
Каквато и да е историята, в която, без да иска, се е забъркал Шидлоф, тя явно не е останала незабелязана в Съединените щати. През 1946 г., цели десет години преди посочената дата на излизане на „Тайните досиета“, той иска входна виза за САЩ. Отказват му с обяснението, че е заподозрян в шпионаж и подривна дейност. По-късно обаче нещата явно са се изяснили, понеже Лео Шидлоф получава визата. Не е изключено да става дума за най-обикновена бюрократична грешка. Но дъщерята на Шидлоф подозира, че отказът на виза по някакъв начин е свързан с тайнствените начинания, приписвани на баща й.
70
Paoli. Les dessous, p. 86.