Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Искаш да кажеш, че тя беше там.
— Да — отвърна Атрею. — Според собствените й думи аз съм бил последният, с когото е говорила.
По набръчканите бузи на Енгивук се търкулиха две малки сълзи.
— На вятъра! — изстена той с дрезгав глас. — Целият ми труд, всичките ми изследвания, дългогодишните ми наблюдения — всичко отиде на вятъра! Най-сетне ми донасят и последното камъче, необходимо, за да завърша сградата на моите научни търсения, да напиша и последната глава, и точно тогава всичко се оказва напълно безпредметно, съвсем излишно, не може да послужи никому, не струва и пукната пара, никого не интересува, защото онова, за което е ставало дума, вече не съществува! Свършено! Край на представлението!
Той се разтърси в ридания, сякаш се бе задавил от кашлица. Старата Ургъл го погледна съчувствено, погали го по голата главица и избоботи:
— Бедни ми, стари Енгивук! Бедни ми, стари Енгивук! Не го вземай толкова надълбоко! Ще си намериш нещо друго.
— Жено — изсъска Енгивук със святкащи очи, — това, което виждаш пред себе си, не е един беден и стар човек, а един нещастник!
И както предишния път, той се втурна в пещерата и после се чу как вратата се тръшна. Ургъл поклати, пъшкайки, глава и измърмори:
— Не искаше да каже това, добър старец е, но за съжаление съвсем пощуря!
Когато свършиха да се хранят, Ургъл стана и каза:
— Сега ще събера багажа. Не е много онова, което можем да вземем със себе си, но все ще се намери нещичко. Да, трябва да се заловя за това!
— Нима ще отидете някъде другаде? — попита Атрею.
Ургъл кимна жално.
— Не ни остава нищо друго. Там, където върлува унищожението, нищо не никне. А и моят старец няма какво да го задържи вече тук. Ще трябва да видим какво да правим в бъдеще. Все някак ще се оправим. А вие? Какво смятате да правите?
— Аз трябва да изпълня онова, което ми каза Уйулала — отвърна Атрею. — Трябва да се опитам да намеря някой представител на човешкия род и да го заведа при Детската царица, за да получи тя ново име.
— А къде ще го търсиш този представител на човешкия род? — попита Ургъл.
— И аз самият не знам — рече Атрею, — във всеки случай извън пределите на Фантазия.
— Все ще се справим — чу се звънливият глас на Фухур. — Аз ще те нося. Ще видиш, че ще успеем!
— Е, тогава хайде да ви няма! — избъбри Ургъл.
— Бихме могли да ви вземем с нас донякъде — предложи Атрею.
— Само това ми липсваше! — отвърна Ургъл. — Никога през живота си няма да се понеса из въздуха. Порядъчните джуджета всякога са стъпвали здраво на земята. Освен това не бива да се бавите заради нас. Сега вие двамата имате по-важна работа… в името на всички ни.
— Но аз искам да ви се отблагодаря — рече Атрею.
— Туй ще направиш най-добре — изръмжа Ургъл, — като не губиш излишно време за празни приказки, а веднага тръгнеш!
— Тя е права — обади се Фухур, — ела, Атрею!
Атрею се хвърли върху гърба на Дракона на щастието. Обърна се още веднъж към дребничката стара Ургъл и извика:
— Довиждане!
Но тя вече беше в пещерата да събира багажа.
Когато след няколко часа излязоха с Енгивук навън, всеки от тях носеше на гърба си по един препълнен кош и двамата отново ожесточено се караха. Така и се отдалечиха, клатушкайки се на късите си криви крачета, без дори да се обърнат.
Между другото по-късно Енгивук стана много прочут — най-прочутото джудже в рода си, но не с научните си изследвания. Това обаче е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
По същото време, когато двамата заселници се отправиха на път, Атрею пореше върху гърба на Фухур небето на Фантазия и беше вече много, много далече от тях.
Бастиан неволно погледна нагоре към капандурата и си представи какво ли би станало, ако изведнъж види как по притъмнялото небе, подобно на бял виещ се пламък, се приближи Драконът на щастието… и двамата с Атрею дойдат да го вземат.
— Е, де да беше така! — въздъхна той.
Той можеше да им помогне, а и те на него. Това щеше да е спасението за всички.
ОСМА ГЛАВА
Страната от кол и въже
Зеленокожото момче Атрею продължаваше своето пътуване из небесната шир. Червената мантия се диплеше зад гърба му. Кичурът синкавочерна коса, прихванат с кожени връзки, се вееше на вятъра. Фухур, белият Дракон на щастието, се плъзгаше бавно и равномерно с вълнообразни движения през изпъстреното с облачета небе.
Ту нагоре, ту, надолу, и пак нагоре и надолу, нагоре и надолу…
Откога ли бяха на път? Дни и нощи и пак дни и нощи — Атрею вече не знаеше колко време е минало. Драконът можеше да лети и когато спи, тъй че те пореха въздуха напред и все напред. От време на време Атрею задрямваше, вкопчил се здраво в бялата грива на дракона. Но това беше лек и неспокоен сън. И след време, дори и когато беше буден, всичко му беше мътно като насън.