Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Атрею, приятелю мой, господарю мой! Колко е хубаво, че най-сетне се върна. Ние вече почти бяхме загубили надежда… всъщност само двамата заселници, аз не!
— И аз се радвам много да те видя отново — отговори Атрею, — но какво се е случило през тази нощ?
— Тази нощ ли? — извика Фухур. — Ти мислиш, че е минала само една нощ! Има да се чудиш тогава! Качвай се, аз ще те нося!
Атрею се хвърли на гърба на голямото животно. За пръв път се качваше на Дракона на щастието. И въпреки че бе яздил диви коне и наистина не беше страхлив, едва не му се зави свят по време на този кратък полет. Беше се вкопчил в плющящата грива на Фухур, а той се засмя със звънлив глас и му подвикна:
— Отсега нататък ще трябва да свикнеш с това, Атрею!
— Във всеки случай ми се струва — отвърна Атрею и си пое въздух, — че ти отново си напълно здрав!
— Почти — отговори драконът. — Все още не съвсем!
После Фухур се приземи пред пещерното жилище на двамата заселници. Енгивук и Ургъл стояха един до друг пред входа.
— Какво се случи? — задърдори веднага Енгивук. — Трябва всичко да ми разкажеш! Какво е положението с вратите? Правилни ли са теориите ми? Кой или какво е Уйулала?
— Я стига! — затвори му устата старата Ургъл. — Първо момчето трябва да хапне и да пийне нещо. В края на краищата не съм готвила и пекла за тоя, дето духа. Ще остане достатъчно време за безполезното ти любопитство!
Атрею бе слязъл от гърба на дракона и поздрави джуджетата. После и тримата седнаха на масичката, на която имаше много лакомства и малка каничка билков чай.
Часовникът на кулата удари пет. Бастиан с тъга си помисли за двата шоколада с ядки, които бе скрил в нощното си шкафче, в случай че огладнее през нощта. Ако бе допускал, че никога вече няма да се върне там, можеше да ги вземе със себе си като неприкосновен запас. Но сега нищо вече не можеше да се промени. По-добре да не мисли за това!
Фухур така се изтегна в малката долинка между скалите, че грамадната му глава легна до Атрею и той можеше да чува всичко.
— Представете си само — извика той, — моят приятел и господар си мисли, че го е нямало само една нощ.
— А нима не е така? — попита Атрею.
— Седем дни и седем нощи минаха оттогава — каза Фухур. — Я погледни тук, почти всичките ми рани заздравяха!
Едва сега Атрею забеляза, че и неговата рана е оздравяла. Превръзката от билки бе паднала. Той се учуди:
— Как е възможно? Аз преминах през трите вълшебни врати, говорих с Уйулала, после потънах в сън… но толкова дълго не може да съм спал.
— Сигурно там, вътре — каза Енгивук, — пространството и времето имат други измерения. И въпреки това никой досега не е оставал толкова дълго в оракула, колкото ти! Какво се случи? Говори най-сетне!
— Първо бих искал да узная какво е станало тук — отвърна Атрею.
— Нали сам виждаш — каза Енгивук, — избеляват всички цветове, всичко става все по-нереално. Голямата врата на загадките вече я няма. Изглежда, че и тук настъпва унищожението.
— А сфинксовете? — поинтересува се Атрею. — Къде отидоха те? Да не са отлетели! Не видяхте ли какво стана с тях?
— Нищо не сме видели изръмжа Енгивук, — надявах се, че ти ще можеш да ни кажеш нещо по този въпрос. Внезапно установихме, че сводът в скалите се е срутил, но никой от нас не бе нито чул, нито видял как е станало! Аз дори отидох там и изследвах развалините. И знаещ ли какво се оказа? Местата, където се бе пречупила скалата, имаха такъв вид, сякаш са си били там от памтивека, дори бяха обрасли със сив мъх, ще рече човек, че Голямата врата на загадките изобщо не е съществувала.
— И все пак я имаше — каза тихо Атрею, — защото аз преминах през нея, през Вратата с вълшебното огледало също, а накрая и през Вратата без ключ.
Едва сега Атрею разказа всичко, което му се бе случило. Той си припомняше без усилие всяка подробност.
Енгивук, който в началото с непрекъснати въпроси го караше да описва нещата по-подробно, по време на разказа му ставаше все по-неразговорлив. А когато накрая Атрею повтори почти дума по дума, какво му е доверила Уйулала, съвсем млъкна. Малкото му набръчкано личице помръкна.
— Сега вече знаеш тайната — приключи Атрею разказа си. — Нали искаше да я узнаеш на всяка цена? Уйулала е същество, което има само глас. Не можеш да я видиш, а само да я чуеш. Тя е там, където звучи.
Енгивук помълча известно време, после промълви с прегракнал глас: