Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
— Заповядайте. Ще се погрижа за колата ви, госпожице.
— Благодаря. — Огледа го внимателно и се опита да отгатне възрастта му. Седемдесет? Осемдесет? Три хиляди и две? — Все още не зная името ви — каза тя.
— О, Кадок, госпожице.
— Кадок. Шотландско ли е? Или ирландско?
— Уелско. Произхождам от Уелс, госпожице.
„Като Роуина“, помисли си Дейна.
— Отдавна ли работите за Пит и Роуина?
— Да, доста отдавна. — Стори й се, че очите му заблестяват. — Служа им от много години. — Погледна над рамото й и кимна към нещо зад нея. — Красива гледка.
Тя се обърна и прикова поглед в огромния елен, застанал точно на границата между тревната площ и гората. Козината на гърба му изглеждаше снежнобяла сред леката вечерна мъгла, а на шията — сребриста.
— Традиционна символика — отбеляза Джордън, въпреки че бе не по-малко поразен от царственото великолепие на животното. — Търсещият вижда бял елен или заек, преди да тръгне на поход.
— Малъри го е видяла — промълви Дейна с пресипнал глас. — Първата вечер, когато дойдохме тук. Но не и аз, нито пък Зоуи. — Застана до Джордън. — Това означава ли, че вече е било предначертано Малъри първа да търси своя ключ? Че жребият не определя нищо, а е просто показност?
— Или ритуал. Ти вече направи избор на диск. Имала си право да решиш дали да последваш елена, или да избягаш.
— Но дали е истински? Наистина ли стои там, или си го представяме?
— Това е още нещо, което трябва да решиш. — Изчака, докато животното се скри в сенките. Когато се обърна, и старецът, и колата бяха изчезнали. След първия миг на изненада Джордън пъхна ръце в джобовете си. — Не можеш да отречеш, че всичко тук е страхотно.
Входната врата се отвори. На прага застана Роуина и светлината на полилея озари огненочервените й коси, а дългата й сребриста рокля заблестя.
— Радвам се да видя и двама ви. — Протегна ръка за поздрав. — Тъкмо жадувах за компания.
Седма глава
Пит вече бе в приемната, облечен с черна риза и панталони, които подхождаха на небрежно елегантния тоалет на Роуина.
Дейна се запита дали винаги изглеждат толкова безупречно. „Още една загадка“, каза си тя. Дали имаше дни, когато стоят несресани, дали някога страдаха от лошо храносмилане или отекли крака?
Или тези неща бяха твърде прозаични за богове, живеещи в света на смъртните…
— Просто се наслаждаваме на огъня и пийваме вино. Ще се присъедините ли към нас? — попита Роуина.
— Разбира се, благодаря. — Привлечена от топлината, Дейна се приближи към камината. — Така ли прекарвате всяка вечер?
Пит спря да налива вино, смръщи вежди и я погледна.
— Как?
— Седите у дома елегантно облечени, пиете хубаво вино от… какво е това, „Бакара“?
— Мисля, че да. — Домакинът допълни чашата и й я подаде. — Често си почиваме по час-два заедно в края на деня.
— А през останалото време? Непрекъснато ли се мотаете из тази къща?
— Аха! Чудиш се с какво се занимаваме. — Роуина седна и потупа по възглавницата до себе си. — Аз рисувам, както знаеш. Пит отделя голяма част от времето си за финансите ни. Обича да си играе с пари. Четем. Харесвам книгите ти, Джордън.
— Благодаря.
— Пит си пада по филмите — добави Роуина и хвърли поглед, изпълнен с топлота, към любимия си. — Особено онези, в които има много въздействащи експлозии.
— Ходите ли на кино? — полюбопитства Дейна.
— Обикновено не. Предпочитаме да гледаме у дома, на спокойствие.
— Мултиплекс — промърмори Пит. — Така го наричат. Жалко, че отмина модата на големите киносалони.
— Това е още нещо, на което многократно сте били свидетели. Смяната на модите.
Роуина повдигна вежди.
— Да, така е.
— Зная, че този разговор ви се струва безсмислен — продължи Дейна, — но се опитвам да започна отнякъде. Предполагам, че знаете всичко за мен. Наблюдавали сте ме през целия ми живот, нали?
— Разбира се. Проявявахме огромен интерес към теб още от раждането ти. Но не сме се намесвали в съдбата ти — добави Роуина и пръстите й заиграха с медальона на шията й. — Разбирам интереса ти към нас сега. Приличаме на вас повече, отколкото предполагаш, по сме и по-различни, отколкото можеш да си представиш. Позволяваме си това, което наричате „земни удоволствия“. Добра храна и питиета, топлота, суета. Секс. Обичаме… — Докосна ръката на Пит. — За нас е толкова естествено, колкото и за вас. Плачем и се смеем. Наслаждаваме се на това, което предлага вашият свят. Възхищаваме се на щедростта и силата на човешкия дух, но тъгуваме заради тъмната му страна.
— Но докато живеете тук, не сте нито в единия, нито в другия свят. Така ли е? — „Има нещо в начина, по който се докосват — помисли си Джордън. — Сякаш без този контакт ще загинат“. — Можете да избирате как да живеете, но с ограничения. В рамките на това измерение. Все пак то не е ваше. Усещате топлината, но не можете да се опарите. Вечер заспивате, но когато се събудите на сутринта, не сте остарели. Часовете не са ви променили. Милиони часове не биха могли.