Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
Вечерта бе хладна и ставаше все по-хладна с набирането на височина, но гюрукът бе спуснат. Готова бе да понася режещия вятър, за да изживее удоволствието да фучи по пътя в открита кола.
Дърветата грееха в цялото си великолепие и багрите им изглеждаха още по-искрящи от лъчите на залязващото слънце. Нападалите сухи листа трептяха върху асфалта, където танцуваха светлини и сенки.
Сякаш навлизаше в приказен свят, в който зад следващия завой би могло да й се случи всичко.
— Как ти се струва? — попита Джордън.
— Притежава стил. И мощ.
— Винаги съм си мислил същото за теб.
Хвърли му убийствен поглед и отново се съсредоточи върху пътя. Колкото и да й бе забавно, не би пропуснали възможността да го подразни.
— За какво ти е кола, щом живееш в голям град, където общественият транспорт е редовен и надежден?
— Поради две причини. Първо, за случаите, когато съм извън града, както сега. И второ, влюбих се в тази красавица.
— Разбирам те. — Не би го упрекнала. — Първият модел от тази марка е от петдесет и седма, нали?
— Точно така. Имам и стингрей от шестдесет и трета.
Дейна ококори очи.
— Не може да бъде.
— Четири скорости, триста двайсет и седем, инжекцион.
През тялото й премина дълга тръпка.
— Престани.
— Вдигал съм до двеста. Може и повече, но все още се опознаваме. — Замълча за миг. — Набелязал съм един много сладък „Кади“ с гюрук. Петдесет и девета.
— Мразя те.
— Хей, човек има право на хоби.
— Стингрей шестдесет и трета е колата на мечтите ми. Един ден, когато се сбъднат, ще си купя такава.
Джордън леко се усмихна.
— Какъв цвят?
— Черен. Като всяка уважаваща себе си бизнес дама. Четири скорости, ръчно превключване. Не е необходимо да бъде триста двайсет и седем, въпреки че би било върхът. Задължително с гюрук, не бих се задоволила с купе.
Помълча няколко минути, наслаждавайки се на скоростта.
— Зоуи спомена, че си поправил колата й.
— Наминах един ден. Малък проблем с карбуратора, нищо сериозно.
Дейна положи усилие да изрече:
— Много мило.
— Просто имах свободно време. — Джордън сви рамене и изпъна краката си. — Реших да й помогна.
Изведнъж Дейна разбра всичко и се почувства засрамена заради първоначалната си реакция, когато бе чула, че е ходил при Зоуи. Работеща самотна майка с малък син.
Точно като неговата.
Разбира се, че би й помогнал.
— Много ти е признателна — продължи тя с шеговит тон. — Особено защото не я смущаваш като Брад.
— Така ли? Чувствам се обиден и отсега нататък ще се старая повече да я смутя.
— Какъв часовник носиш?
— Защо? — попита той с недоумение и завъртя ръката си. — Не зная. Просто показва часа.
Дейна отметна косите си назад и се засмя.
— Така си и помислих. Съжалявам, никога не ще я накараш да се смущава от теб.
С неохота намали скоростта, когато наближиха портала. После спря, погледна къщата през решетките и потърси четката за коса в чантата си.
— Хубаво местенце — отбеляза тя, докато разресваше заплетените си от вятъра кичури. — Ако живееше тук, би могъл да си купиш класически корвет и да го държиш в голям, отоплен гараж, както подобава. Питам се дали Пит и Роуина шофират.
— Сигурно.
— Не мисля. Те са такива, каквито са, и живеят на този свят от времето, преди някой дори да е сънувал, че един ден ще бъде открит четиритактовият двигател. Могат да правят каквото поискат, но не мога да си предеш вя който и да е от тях да взема уроци по кормуване, да чака за технически прегледи и да плаща застраховка.
Прибра четката в чантата си и погледна Джордън. Забеляза, че неговите коси все още са разрошени, но не стърчат, а изглеждат секси.
— Как живеят те? — продължи тя. — Не знаем с какво се занимават, когато става дума за обикновени неща. Човешки. Дали гледат телевизия… Дали играят карти… Ходят ли в търговския център… А приятели? Имат ли?
— Ако се сприятеляват с хора, значи има голямо текучество заради лошия навик на човешките същества да умират.
— Прав си — тихо промълви Дейна и отново се загледа в къщата. — Навярно са много самотни. Мъчително самотни. Силата, която притежават, не ги прави едни от нас. Живеят в този замък, но той не е техен дом. Странно, нали? Да изпитвам съжаление към богове.
— Не. Обяснимо е. Би могло да ти помогне да намериш ключа. Колкото повече ги опознаваш и разбираш, толкова по-близо ще бъдеш до истината за своето място в пъзела.
— Може би. — Изведнъж железните порти се отвориха — Предполагам, че това е покана да влезем.
Дейна потегли в здрача към огромната каменна къща.
Възрастният мъж, когото бе започнала да нарича иконом, се приближи, за да й отвори вратата.