Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Без дори да бяха ходили до морето, хората от екипа смятаха, че знаят къде е бомбата. Според изчисленията най-вероятното място се намираше далеч от първите три бомби, както и далеч от мястото, в което повечето отломки от самолета бяха паднали във водата. Лошото беше, че ако изчисленията на Крейвън се окажеха правилни, то бомбата се намираше в дълбока падина и не можеше да се стигне до нея.
Военноморските сили бяха се натъкнали на един испанец, Франциско Симо-Ортс, който се славеше като най-добрият рибар в Паломарес. Симо-Ортс твърдеше, че е видял как бомбата пада във водата и посочи мястото над същата падина. Без да има други улики, екипът в Средиземно море можеше единствено да се готви за сериозно претърсване на падината и започна да влиза във връзка с фирмите, опитали да заинтересоват армията с дълбочинните си подводници.
Бюрото по корабите се съгласи да заплати за изпращането по въздуха на две подводни лодки до Паломарес — „Алуминавт“ на „Рейнолдс“ и „Алвин“ на „Удс Хоул“. След няколко неуспешни седмици президентът Джонсън побесня. Настояваше да разбере къде е бомбата и кога точно ще бъде извадена.
В отговор му изпратиха последния куп документи с вероятности от Крейвън, променени така, че да отчитат и неуспешните седмици.
Джонсън избухна при вида на кривите и графиките на Крейвън. Щом екипите не могат да му дадат незабавен отговор, той ще намери учени, които могат. Настояваше да бъде наета друга група учени от университета в Корнел и от Масачусетския технологичен институт. Учените проведоха една целодневна среща. Накрая стигнаха до съгласието, че планът на Крейвън е най-добрият от всички.
Джонсън нямаше много време да реагира. Защото през същия ден екипажът на „Алвин“ забелязал при десетото си спускане парашут, закриващ цилиндричен предмет. Предметът се намирал на 777 метра под водата, вклинен в стръмен район с наклон 70 градуса. Бяха намерили липсващата бомба точно там, където сочеха последните изчисления на Крейвън. Щяха да минат още няколко седмици, преди да извадят бомбата. Отначало от „Алвин“ опитаха да я закачат с въже, но бомбата се откачи и изчезна за още три седмици. Тогава ВМС пуснаха един робот — контролиран по кабел подводен спасителен съд — от кораб на повърхността. Екипът за малко не загуби и робота, и бомбата на 7 април 1966 г., когато роботът не успя да я закачи, а се оплете сам в парашута. В момент на отчаяние военните решиха да изтеглят робота и бомбата заедно, като се надяваха, че се е оплел достатъчно добре, за да излязат заедно на повърхността. Методът не беше съвсем елегантен, но свърши работа. По-важно за Крейвън бе, че доказа теориите си. Сега вярваше, че получи ли „Халибът“, ще може да върши чудеса.
Не се наложи да чака дълго. „Халибът“ бе завършена само три седмици след изваждането на бомбата.
Отвън подводницата не изглеждаше много различна. И без това високият й стабилизатор стърчеше още по-нагоре, за да осигури място за допълнителните мачти, поддръжащи перископите и антените за прехващане на съобщения до и от съветските кораби, които евентуално биха ги атакували. В горната част на носа й се виждаше малка издутина, която човек лесно би сметнал за не на място поставен купол за локаторите. Всъщност този купол представляваше нещото, което Крейвън наричаше контрол на тягата и курса. За първи път беше го нарисувал на гърба на един плик и той позволяваше на водата да преминава през предната част на подводницата и да излиза отстрани. Така тя можеше да стои във водата почти неподвижна. „Халибът“ не само можеше да оглежда дъното на океана, но и да „увисва“ над обекти и да дава на ВМС възможност да ги проучва, а може би и някой ден да позволява на водолази да излизат от нея и да изваждат предметите.
Отвътре „Халибът“ беше нарязана, изтърбушена и снабдена с приспособления, каквито никоя друга подводница нямаше. Камилската гърбица със зейналия люк сега представляваше една технологична кухина, получила името „пещерата на прилепите“.
Облицована със сиви, кафяви и небесносини тапети, които изпъкваха върху стените от неръждаема стомана, пещерата беше 8,5 метра широка, 15 метра дълга и 9 висока, разделена на три нива.
Имаше тъмна стаичка, помещение за анализ на данните и компютърна зала, в която бяха натъпкали един огромен компютър: „Унивак 1124“. Той представляваше огромна машина с големи ролки и мигащи лампички и създаваше усещането за онова царство от научната фантастика, чието име носеше. (Въпреки всичко „Унивак“ притежаваше само нищожна част от мощта на средния преносим компютър от наше време.) Навсякъде другаде бяха натъпкани койки за екип от шестнадесет подводничари и шпиони.