Светът на призраците
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на призраците». Краткое содержание книги:
— Интересно — промълви Гарвана, когато се върнаха в коридора.
— Кое? — Фрост побърза да се огледа.
— Оръжието ти — каза Гарвана. — Досега не го забелязах. Не познавам този модел.
Фрост вдигна рамене.
— Ами това си е стандартен разрушител. Е, доста се промени за десет години. Този модел е по-съвършен.
— Тъй ли? Какво е времето за презареждане?
— Вече го съкратиха до три минути.
Гарвана вдигна вежди.
— Това наистина е подобрение, но виждам, че си носиш и меча.
— Разбира се — ухили се Фрост. — Не се налага да го презареждам.
— Моля за вашето внимание — изрече Один по командната линия. — Капитане, открих нещо важно. Явно Командир Старблъд се е тревожил за възможността от проникване в базата още преди катастрофата на чуждия кораб. В неговия дневник няколко пъти са отбелязани случаи на срещи с „призраци“ или друго неустановено присъствие. Дотолкова зачестили, че Командир Старблъд поискал от Сигурността да изпрати тук шест Стражи. Отбелязано е получаването им две седмици преди инцидента с кораба на пришълците.
Сайлънс се озъби.
— Шест Стражи? Проклятие, как онези твари са минали през тях?
— А какво представляват Стражите? — попита Гарвана.
— Ти не ги знаеш — обясни Фрост. — Най-последният модел роботи на Сигурността. Бързи, мощни, изключително гаден противник. Поначало са създадени за потушаване на бунтове. Един бунт — един робот. А Старблъд поръчал шест… Трябва много да се е уплашил. Шест са достатъчни да отблъснат малка армия.
— Ако още са тук и са без контрол — намеси се Сайлънс, — значи наистина загазихме.
СЕДМА ГЛАВА
СТРАЖИТЕ
Щурмоваците тръгнаха предпазливо по металните стъпала, оголените под устните им зъби се белееха в мрака. Разрушителите в ръцете им се обръщаха на всички посоки, откъдето можеха да очакват нападение. Диана си каза, че техните очевидни умения на бойци би трябвало да я успокоят, но само й напомняха за дебнещите опасности. И отново едва не пожела да бе взела оръжие и за себе си. Едва. Пак си напомни, че е еспер, а не убиец. Стараеше се да върви близо до щурмоваците, но без да им пречи, вдигаше високо лампата. Грамадните сенки шаваха наоколо като прокрадващи се призраци, всичко друго си оставаше неподвижно и тихо.
Намериха отбелязания в плана асансьор, който би могъл да ги свали направо до долния етаж, но никой от тях не се престраши да го използва. Нямаха представа защо още работеше при толкова повредени системи в базата, твърде лесно си представиха как кабината засяда между етажите и се превръща в стоманен ковчег, от който въздухът бавно се изцежда. Затова полека пристъпваха по стълбата и усещаха странен гъдел в нервите си от очакване на атака. Но нищо не ги нападаше.
С всяка крачка надолу ставаше по-студено. Шарките на скрежа по стените дразнеха очите с неясни намеци за скрит смисъл. От дишането им пред тях се кълбяха облачета пара и незнайно защо нагревателните елементи в униформите им не успяваха да отпъдят напълно студа. Стъпките им отекваха гръмко по металните стъпала и звукът като че ехтеше неестествено дълго в безмълвието.
Диана знаеше, че би трябвало да използва своя есп, за да провери какво има напред, обаче не можеше да се принуди. Още не. Достатъчно трудно беше да го направи и от фоайето, където все пак се чувстваше в относителна безопасност. Но сега, в сърцето на мрака, не искаше да опипва наоколо със съзнанието си от страх, че то няма да се върне. Боеше се от нещото в тъмата и отбягваше риска да го пробуди отново. Ту мислеше, че е пришълец, ту вярваше, че ще срещнат призраци на тукашните хора, но в едно беше сигурна — мъчеше я ужас. Толкова силен, че предпочиташе измислиците на въображението си пред сблъсъка с истината. Беше по-спокойна, като залъгваше сама себе си и се криеше в мрака с щурмоваците.
Накрая стълбата свърши и те се скупчиха след последното стъпало. Вдясно дебел слой лед почти закриваше надписа ВТОРО НИВО. Есперката и щурмоваците въобще не го погледнаха, очите им се впиха като омагьосани в гледката, разкриваща се на светлината на лампата. Стените на коридора се издуваха и гъмжаха от грозни непознати израстъци, дебели нишки блещукащи паяжини висяха от тавана и бавно се въртяха, като че подухвани от недоловим ветрец. На много места металът беше разкъсан и нацепен, подаваха се разноцветни кабели, сякаш бяха пластмасови черва. Изглежда чуждите форми на живот някак бяха прораснали зад стените, за да изригнат безмълвно, когато теснотията станала непоносима. По непокътнатите участъци на стените се виеха сребристи следи в дълги, тайнствени рисунки, ярко отразяваха светлината като метални вени. И наистина — те пулсираха бавно в ритъма на загадъчен живот. Тъмни, приличащи на брадавици буци с големината на човешка глава покриваха целия таван. Свързваха ги тясно навити, тебеширенобели спирали. Въздухът бе наситен с острата сладникава воня на разровен гроб.